Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 204

— След мен! — изрева той, съсичайки висок нилфгардец, катерещ се върху барикадата. — След мен! През огъня!

И тръгнаха, разхвърляйки с копията си все още горящата купчина, разхвърляйки нилфгардските коне с хванати с голи ръце главни. „Огнено кръщение — помисли си вещерът, който сечеше и парираше ударите като полудял. — Трябваше да премина през огъня заради Цири. А вървя през огъня в битка, която изобщо не ме касае. Която изобщо не разбирам. Огънят, който би трябвало да ме пречисти, просто изгаря косите и лицево ми.“

Кръвта, с която беше напръскан, съскаше и се изпаряваше.

— Напред, момчета! Кахир, при мен!

— Гералт! — Кахир помете от седлото му поредния нилфгардец. — Към моста! Пробий си път с твоите хора към моста! Ще организираме отбраната там.

Той не довърши, защото върху него в галоп налетя конник с черен нагръдник, без шлем, с развяващи се окървавени коси. Кахир парира удара на дългия му меч, но падна от вдигналия се на задните си крака кон. Нилфгардецът се наведе, за да го прикове към земята. Но не направи това, не нанесе удара си. Върху нараменника му гореше сребърен скорпион.

— Кахир! Кахир аеп Кеалах! — възкликна той смаяно.

— Мортесен… — В гласа на падналия на земята Кахир имаше не по-малко учудване.

Тичащият до Гералт наемник-джудже с покрита със сажди и обгоряла по краищата си бяла наметка с червени ромбове не се смая, а със замах заби пиката си в корема на нилфгардеца и със силен тласък го свали от седлото. Второ джудже скочи, стъпи с крак върху черния нагръдник на умиращия и заби копието си право в гърлото му. Нилфгардецът захриптя, избълва кръв и задраска с шпорите си по пясъка.

В този момент нещо твърдо и тежко удари вещера в кръста. Коленете му се подкосиха. Той падна, чувайки силен, тържествуващ рев. Видя как конниците с черни наметала се носят към гората. Чуваше как мостът гърми под копитата на носещи се от левия бряг конници, над които се развяваше знаме с орел, заобиколен от червени ромбове.

Така приключи за Гералт голямата битка за моста над Яруга, битка, на която впоследствие хрониките не отделиха нито ред, разбира се.

* * *

— Не се безпокойте, уважаеми господине — каза фелдшерът, опипвайки и оглеждайки гърба на вещера. — Мостът е унищожен. Не ни заплашва нападение от другия бряг. Вашите приятели и жената са в безопасност. Тя ваша съпруга ли е?

— Не.

— Ах, а аз си помислих… Винаги е страшно за бременни жени по време на война…

— Мълчете. Нито дума за това. Що за знамена са вашите?

— Не знаете ли за кого се бихте? Изумително, изумително… Това е армията на Лирия. Виждате ли лирийския черен орел и ривийските червени ромбове. Е, готово. Само един удар. Ще ви наболява малко кръстът — и това е. Нищо страшно. Ще оздравеете.

— Благодаря.

— Аз трябва да ви благодаря. Ако не бяхте удържали моста, нилфгардците щяха да ни избият до крак на онзи бряг, бяха ни притиснали към реката. Нямаше да успеем да се измъкнем… Спасихте кралицата! Е, всичко хубаво, господине. Ще тръгвам, че и други ранени се нуждаят от помощ.