Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 205

— Благодаря.

Седеше на един дънер на биндугата, уморен, измъчен, безразличен към всичко. Сам. Кахир беше изчезнал някъде. Между двете части на разбития мост течаха златистозелените води на Яруга, проблясващи в лъчите на залязващото слънце.

— Това е той, милостива господарке. Позволете да ви помогна да слезете…

— Префтани.

Гералт вдигна глава при звука на крачки, тропането на подкови и скърцането на броня. Пред него стоеше жена с ризница, с много светли коси, като неговите собствени. В следващия момент осъзна, че косите не са руси, а са побелели, макар че върху лицето на жената нямаше забележими признаци на старост. Зрялост — да. Но не и старост.

Жената притискаше към устата си батистена кърпичка с дантелени ръбове. Кърпичката беше цялата в кръв.

— Станете, господине — прошепна на Гералт един от застаналите наблизо рицари. — И отдайте чест. Това е кралицата.

Вещерът стана. Поклони се, превъзмогвайки болката си в кръста.

— Ти ли удърфа мофта?

— Моля?

Жената махна кърпичката от устата си и изплю кръв. Няколко капчици попаднаха върху орнаментния й нагръдник.

— Нейно Величество Меве, кралицата на Лирия и Ривия — каза застаналият до жената рицар с виолетово наметало, — пита вие ли командвахте геройската отбрана на моста над Яруга?

— Май така се получи.

— Полуфило фе! — Кралицата се опита да се засмее, но нищо не излезе. Тя се намръщи, изруга неразбираемо и отново се изплю. Преди да успее да прикрие устата си с кърпичката, Гералт видя грозна рана, забеляза и липсата на няколко зъба.

— Да — каза тя иззад кърпичката, гледайки го в очите. — Някакъф куфи фин ме млафна прафо ф муфрата.

— Кралица Меве — съобщи високопарно човекът с виолетовото наметало — се биеше в първите редици, като мъж, като рицар, срещу превъзхождащите сили на нилфгардците. Тази рана боли, но не я обезобразява. А вие спасихте и нея, и нашия корпус. След като някакви изменници откраднаха сала, този мост остана единственото спасение за нас. А вие го отбранявахте геройски.

— Префтани, Одо. Как фе кафвате, герое?

— Аз ли?

— Разбира се, че вие. — Рицарят с виолетовото наметало го погледна страшно. — Какво ви е? Ранен ли сте? Контузен? В главата ли сте ранен?

— Не.

— Тогава отговаряйте, когато кралицата ви пита! Нали виждате, че е ранена в устата и й е трудно да говори!

— Префтани, Одо.

Виолетовият се поклони, след което погледна към Гералт.

— Името ви?

„Какво пък — помисли си той. — Писна ми от всичко това. Няма да лъжа.“

— Гералт.

— Гералт откъде?

— Отникъде.

— Не фте ли пофветен? — Меве отново украси пясъка под краката си с червени пръски слюнка, примесени с кръв.

— Моля? Не. Не съм посветен. Ваше Кралско Величество.

Меве извади меча си.

— На колене.

Той изпълни заповедта, като все така не можеше да повярва в случващото се. Мислеше си за Милва и за пътя, който избра за нея, след като се уплаши от тресавищата на Исгит.

Кралицата се обърна към виолетовия.

— Кафи ти думите. Аф нямам фъби.

— За безпримерно мъжество в битка за справедливо дело — провъзгласи тържествено виолетовият, — като доказателство за чест, доблест и вярност към короната, аз, Меве, по милостта на боговете кралица на Лирия и Ривия, възползвайки се от моето право и моята привилегия, те провъзгласявам за рицар. Служи ми вярно. Изтърпи този удар и нито един повече.