Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 183

Той самият рядко беше ловувал в Исгит и изобщо — в Долен Ангрен. Местността беше слабо заселена, малобройните живеещи по бреговете на блатата хора бяха свикнали да гледат на животните като на част от пейзажа. Отнасяха се към тях почтително и рядко им хрумваше да наемат вещери, за да ги унищожават. Рядко, но все пак понякога им хрумваше. Така че Гералт познаваше Исгит и неговите опасности.

„Два меча и лък — помисли си той. — И опит, вещерската ми практика. Заедно трябва да успеем. Особено ако вървя отпред и наблюдавам всичко — гнилите дънери, водораслите, храстите, тревите, дори орхидеите. Защото в Исгит дори орхидеите понякога само изглеждат като цветя, а всъщност се оказват отровни ракопаяци. Ще трябва да държа Лютичето изкъсо, да гледам да не пипа нищо. Още повече, че там има доста растения, които обичат да добавят месо към хлорофиловата си диета. И растения, чиито израстъци, дори и при допир с човешката кожа, действат не по-малко ефективно от отровата на ракопаяка. И газът, разбира се. Отровният газ. Трябва да помисля за превръзки на устата и носа…“

— Е, какво мислиш? — изтръгна го Регис от размислите му. — Одобряваш ли плана?

— Одобрявам го. Да тръгваме.

* * *

„Тогава нещо ме накара — спомни си вещерът — да не казвам веднага на останалите за намерението ми да минем през Исгит. И да помоля Регис също да не говори на тази тема. Сам не знам защо протаках. Днес, когато всичко тотално се е объркало, бих могъл да си внушавам, че съм обърнал внимание на поведението на Милва. На проблемите й. На очевидните признаци. Но това нямаше да е истина. Нищо не забелязвах, а онова, което забелязвах, не ме интересуваше. Като последния идиот! И продължавахме да се движим на изток, без да бързаме да завиваме към блатата.

От друга страна, добре, че не избързахме — помисли си той, като извади меча си и докосна с пръст острото като бръснач острие. — Ако още тогава бяхме тръгнали към Исгит, сега нямаше да притежавам това оръжие.“

* * *

От разсъмване нито бяха виждали, нито бяха чували някакви войски. Милва яздеше най-отпред, оставила далеч зад гърба си останалите. Регис, Лютичето и Кахир разговаряха.

— Само дано друидите да се съгласят да ни помогнат в тази работа с Цири — безпокоеше се поетът. — Случвало ми се е да срещам друиди, и повярвайте ми, това са саможиви чудаци. Може да се случи така, че изобщо да не пожелаят да разговарят с нас, камо ли да използват магия.

— Регис познава някой в Каед Дху — напомни вещерът.

— Да не датира това познанство отпреди триста-четиристотин години?

— Доста по-отскоро е — отговори вампирът, усмихвайки се загадъчно. — Впрочем, друидите са дълговечни. Постоянно се намират на чист въздух, сред първобитна и девствена природа, и това се отразява прекрасно на здравето им. Дишат с пълни гърди. Лютиче, като пълниш белите си дробове с горски въздух, и ти ще бъдеш здрав.