Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 31

Ноби беше надживял неизвестен брой чутовни кланета просто като ги беше пропуснал. Той пусна дръжката на вратата, после я потупа приятелски.

— Ето! — извика Керът.

Ноби подскочи.

— Какво ето?

— Спомних си на какво ги провисваме — каза Керът.

— О! — немощно възкликна Ноби. — Е, и на какво?

— Провисваме ги на градската кула — каза Керът. — Понякога с дни. Не повтарят, това мога да ти кажа.

Ноби подпря пиката си на стената и изрови угарка из дълбините на ухото си. Необходимо беше да изяснят едно-две неща, реши той.

— Защо трябваше да станеш страж, момче?

— Всички все това ме питат — рече Керът. — Не трябваше. Аз поисках. Това ще ме направи Мъж.

Ноби никога никого не поглеждаше право в очите. Той се вгледа удивено в дясното ухо на Керът.

— Искаш да кажеш, че от нищо не бягаш?

— Защо ще искам да бягам от нещо?

Ноби се пообърка малко.

— А! Винаги има нещо. Може би… може би несправедливо са те обвинили в нещо. Като, например — той се ухили, — може би необяснимо как се е оказало, че от склада липсват определени неща и са нарочили теб. Или пък определени неща са били открити в торбата ти, а ти и представа си нямал как са се озовали там. Такива ми ти неща. На стария Ноби можеш да кажеш. Или — той сръга Керът, — може би е нещо друго, а? Шерше ла фам, а? Да не е загазило някое момиче?

— Аз… — започна Керът, а после си спомни, че, да, човек трябва да казва истината, дори и на странни хора като Ноби, които май не знаеха какво е това. А истината беше, че Минти винаги загазваше заради него, макар че точно как и защо, за него си оставаше загадка. Почти всеки път, когато той си тръгваше след посещение в пещерата на Роксмекърови, чуваше баща й и майка й да крещят. Те винаги бяха много учтиви с него, но по някакъв начин, само защото са я зърнали с него, беше достатъчно Минти да загази яко в отношенията й с техните.

— Да — отвърна той.

— А! Често се случва — мъдро каза Ноби.

— Непрекъснато — рече Керът. — Почти всяка нощ всъщност.

— Господ да ме убие! — възкликна Ноби, впечатлен. Погледна надолу към Предпазителя. — И затова ли са те накарали да го носиш това?

— Какво искаш да кажеш?

— Е, не се притеснявай — рече Ноби. — Всеки си има своята малка тайна. Или голяма тайна, както може да се окаже. Даже и капитанът. Той е при нас само защото е бил Унизен от Жена. Така казва сержантът. Унизен.

— Божичко! — възкликна Керът. Звучеше болезнено.

— Но аз пък мисля, че е защото казва каквото мисли. Казал го веднъж по грешка на Патриция, чух. Казал, че Гилдията на Крадците не била нищо друго, освен банда крадци, или нещо подобно. Та затова е при нас. Н’нам, наистина. — Той погледна в размисъл към тротоара, после каза: — И къде живееш, момче?

— Има една дама, казва се Г-жа Пам… — започна Керът.

Ноби се задави с някакъв дим, дето тръгна в обратна посока.

— В „Сенките“? — изхъхри той. — Ти живееш там?

— О, да.

— Всяка нощ?

— Е, всъщност, всеки ден. Да.

— И си дошъл тук, за да станеш мъж?

— Да!

— Мисля, че не бих искал да живея там, откъдето идваш — каза Ноби.