Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 33

— Но, но — подхвана Керът, — в тази книга пише…

— За никаква книга не ща да знам — изръмжа Ноби.

Керът изглеждаше напълно съкрушен.

— Но Законът…

Прекъснаха го почти окончателно с брадва, която изсвистя от един нисък вход досами него и отскочи от отсрещната стена. Последва я шумът от разцепено дърво и изпотрошени стъкла.

— Ей, Ноби! — припряно рече Керът. — Там се бият!

Ноби хвърли поглед към вратата.

— Разбира се, че се бият. Това е бар на джуджета. От най-долнопробните. Стой надалеч от тях, момче. Тия малки копелета са в състояние да ти подложат крак, а после дванайсет пъти да ти извадят душата, Дръж се до стария Ноби и той ще…

Той сграбчи Керът за рамото, дебело като дървесен ствол. Беше като да се опиташ да изтеглиш къща.

Керът беше пребледнял.

— Джуджета, които пият? И се бият?

— Няма съмнение — отвърна Ноби. — Непрекъснато. И използват такъв език, дето аз не бих го използвал даже и към собствената си скъпа майчица. Гледай да не се забъркваш с тях, те са отровна пасмина… не влизай вътре!

Никой не знае защо джуджетата, които в планините водят тих, благопристоен живот, забравят напълно за това, когато се озоват в големия град. Нещо го прихваща дори и най-безупречния миньор на желязна руда и го подтиква да се носи непрекъснато в метална ризница, да грабне брадва, да си смени името на нещо като „Хванигръклян Избийпищялков“ и да се напие до войнстваща забрава.

Сигурно се дължи именно на това, че там, у дома, те водят наистина тих и благопристоен живот. В края на краищата, най-вероятно първото нещо, което едно младо джудже иска да направи, когато хване към големия град, след като седемдесет години е работило за баща си на дъното на мината, е да си поръча едно голямо и после да фрасне някого.

Боят представляваше едно от типичните им забавни сбивания, с около стотина участници и около сто и петдесетина съюзи. Крясъците, клетвите и дрънченето на брадви по железни шлемове се смесваха с шума от пияната групичка до камината, която — още един типичен обичай на джуджетата,-пееше за злато. Ноби се натресе в гърба на Керът, който ужасен наблюдаваше сценката.

— Виж какво, тук всяка нощ е все така. Не се намесвай, така казва сержантът. Национални нрави или нещо подобно. С национални нрави не се занимавай.

— Но, но — заекна Керът, — това е моят народ. Един вид. Срамота е да се държат така. Какво ще си помислят хората?

— Ние мислим, че са долни малки копелета. А сега, хайде!

Но Керът беше нагазил в боричкащата се маса. Той сви ръце на фуния пред устата си и изрева нещо на език, който Ноби не разбра. На практика, който и да било език, включително и собствения му, би подхождал на описанието, но в този случай той беше Езикът на Джуджетата.

— Гр’дузк! Гр’дузк! ааК’зт езем ке бур’к тзе тзим?⁹

Боят престана. Сто брадясали лица се втренчиха в приведената фигура на Керът. Раздразнението им се примеси с изненада.

Една очукана халба отскочи от бронята му. Керът се пресегна и вдигна някаква биеща се фигура, без видими усилия.

— Дж’ук, йдтруз-т’руд-езтуза, худр’зд дезек дрез’хук, хузукрук’т б’тдуз г’ке’к ме’ек б’тдуз т’бе’тк кче’друтк ке’хкт’ д. ааДб’тхук?¹⁰