Читать «Стражите! Стражите!» онлайн
Тери Пратчет
Annotation
„От всички градове из целия този свят, където можеше да налети, той избра моя…“
Някакъв среднощен звяр превръща гражданите на Анкх-Морпок — най-големия град на измисления Свят Диск, в нещо, наподобяващо малки овъглени бисквитки.
И това се превръща в истински проблем за Капитан Ваймс от Градската Стража, който трябва да преброди грозните улици на беззащитния град в търсена на дълъг седемдесет стъпки, огнедишащ дракон, вярвайки че може да му помогне в разследването.
Тери Пратчет
info
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
Тери Пратчет
Стражите! Стражите!
Можем да ги наречем Дворцовата стража, Градската стража, или пък Патрула. Както и да ги наречем, тяхното предназначение във всяко съчинение на героичния приказен жанр е едно и също: а именно, някъде около Трета глава (или пък десет минути след началото на филма) да се втурнат в стаята, да нападнат героя всички едновременно и да бъдат убити. Никой никога не ги пита дали това им харесва.
Книгата се посвещава на тези чудесни мъже.
А също така и на Майк Харисън, Мери Джентъл, Нийл Гейман и на всички останали, които помогнаха и се смяха на идеята за Б-пространството; колко жалко, че въобще не се сетихме за Ръкописа на Шрьодингер…
Ето къде са отишли драконите.
Те лежат…
Не мъртви, нито заспали. Нито пък чакат нещо, защото чакането предполага някакво нетърпение. Може би думата, от която се нуждаем тук, е…
…задрямали.
И макар че пространството, което заемат, не е като нормалното пространство, въпреки всичко те са натъпкани здраво. Всеки един кубически сантиметър от него е запълнен с нокти, крака, люспи, краища на опашки, така че ефектът е като от онези плетеници-рисунки, докато очите на човек най-сетне проумеят, че разстоянието от дракон до дракон е просто друг дракон.
Могат да го наведат на мисълта за сардели, стига да си представи сарделите толкова огромни, люспести, горди и арогантни.
И се предполага, че все някъде има и ключ.
В едно съвършено различно пространство беше ранна утрин — в Анкх-Морпорк — най-стария, най-големия и най-мръсния от всички градове. Лек дъждец ръмеше от сивото небе и браздеше речната мъгла, която се кълбеше из улиците. Плъхове от най-различни видове се движеха по нощните си дела. Под мокрото наметало на нощта убийците убиваха, крадците крадяха, леконравните жени си търсеха клиенти. И т.н.
А пияният Капитан Ваймс от Нощната стража се заклатушка несигурно надолу по улицата, свърна кротко в канавката пред Наблюдателницата и продължи да лежи там, докато, над него, странни букви от светлина запращяха във влажния въздух и промениха цвета си…
Градът беше… ъъъ… беше… абе, как му беше името. Нещо. Жена. Т’ва беше. Жена. Бучаща, древна, на цели векове. Прилъгваше те, караше те, такова де, да се влюбиш в нея, а после ти теглеше един ритник в… в… в т’ва де. В т’ва там, устата. Езика. Сливиците. Зъбите. Ето това, точно това тя ти го правеше. Беше ъъ… така де, сещаш се, женско куче. Кученце. Кокошка. Кучка. И после ти я намразваш и… и точно когато а-ха да си помислиш, че си я, него де, изкарал от… от… както и да е, та точно тогава тя отваря огромното си, бумтящо, скапано сърце за теб, и те сварва непод… непод… непод… тъй-де. Готвен. Ъхъ. Туй-то. Изобщо не знаеш как да се оправиш. Лежиш. И единственото нещо, за което си сигурен, е, че не можеш да я оставиш. Защото, защото тя е твоя, единственото нещо, което имаш, та даже и в канавките й…
