Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 29

Светът изплува на фокус.

Животът е само химикали. Капка тук, друга — там, всичко е променено. Елементарно капене на ферментирали сокове и съвсем внезапно си изправен пред още няколко часа, които да изживееш.

Някога, по времето, когато това е бил почтен квартал, някакъв изпълнен с надежди собственик на съседната кръчма бе платил значителна сума пари на магьосник за светещ цветен надпис, всяка буква-в различен цвят. Сега работеше от време на време, като понякога даваше накъсо в дъжда. В момента „Е“-то беше в ослепително розово и светеше и гаснеше напосоки.

Ваймс беше свикнал с него. Струваше му се като част от живота.

Вгледа се известно време в трепкащата игра на светлината върху ронещата се мазилка, след което вдигна единия си обут в сандал крак и тупна тежко върху дъсчения под. Два пъти.

След няколко минути далечно хриптене подсказа, че Сержант Колън се качва по стълбите.

Ваймс броеше на ум. Колън винаги се спираше за шест секунди най-горе на площадката, за да си върне част от въздуха.

На седмата секунда вратата се отвори. Лицето на сержанта изгря в рамката като месечина.

Сержант Колън можеше да бъде описан така: той беше от онези хора, които, ако си изберяха военната кариера, автоматически се закотвяха на поста сержант. Човек никога не би могъл да си ги представи като ефрейтори. Или пък капитани. Ако не тръгнеше по пътя на военния, тогава той изглеждаше роден за нещо като, кой-знае, касапин в колбасарски цех; някоя работа, където голямото червено лице и склонността да се потиш даже и в мразовито време са на практика част от необходимите квалификации.

Той отдаде чест, много внимателно постави оръфан лист хартия върху бюрото на Ваймс и го разглади.

— ’р вечер, Капитан — каза той. — Докладва се вчерашния инцидент, и такова. Освен това, дължиш четири пенса на Чай-Клуба.

— Каква е тая работа с някакво джудже, Сержант? — рязко попита Ваймс.

Колън сбърчи чело.

— Какво джудже?

— Онова, което току-що се е включило в Нощната Стража. Казва се… — Ваймс се поколеба, — Керът, или нещо подобно.

— Той? — Ченето на Колън увисна. — Той е джудже? Винаги съм казвал, че не може да им се има вяра на малките копеленца! Значи, той успя да ме заблуди, Капитане, малкият му кучи син трябва да е излъгал за ръста си! — Колън беше предубеден за ръста, поне що се отнасяше до хора, по-ниски от самия него.

— Знаеш ли, че е арестувал Президента на Гилдията на Крадците тази сутрин?

— За какво?

— За това, че е Президент на Гилдията на Крадците, както изглежда.

Сержантът изглеждаше озадачен.

— Къде е престъплението в това?

— Струва ми се, че май е най-добре да поприказвам с този Керът.

— Вие не го ли видяхте, сър? — попита Колън. — Той каза, че ви е докладвал, сър.

— Аз, ъъ, сигурно съм бил зает по това време. Не ми е едно на главата.

— Да, сър — съгласи се Колън учтиво.

Ваймс имаше точно толкова останало му самоуважение, колкото да отвърне поглед и да зарови из пластовете бумаги върху бюрото си.

— Трябва да го отстраним от улиците възможно най-скоро — промърмори той. — Преди да се усетим и вече ще ни е докарал шефа на Гилдията на Убийците заради това, че убива хора! Къде е той?