Читать «Френски акцент» онлайн - страница 27

— Монетите, които намерихме, са английски и германски — съобщи ми Марино. — Две лири стерлинги и една германска марка. Тук обаче започва наистина интересното. Нали останах да си взема душ и така нататък, та се позабавих на пристанището. И знаеш ли, онези приятелчета не си губят времето, моментално се запретнаха да разтоварват кашоните в контейнера и да го чистят. Като едното чудо ще продадат фотоапаратите, все едно не се е случило нищо.

Разтворих в купата половината пакетче мая в хладка вода и малко мед и се пресегнах да взема брашното.

— Умирам от глад.

Марино бе оставил преносимата радиостанция изправена върху масата и сега тя току бълваше кодове и номера на патрулни групи. Той разкопча вратовръзката и свали колана с всичките джаджи по него. Аз се заех да меся тестото.

— Кръстът ще ме довърши, докторке — оплака се Марино. — Знаеш ли какво тегло е да носиш десет килограма около кръста си?

Настроението му се подобри осезаемо, докато ме гледаше как готвя, как поръсвам плота с брашно и меся тестото.

— Loup-garou значи върколак — обясних му.

— Моля?

— Върколак.

— Само как ги мразя тия дивотии.

— Не знаех, че си срещал върколаци.

— Не помниш ли, сигурно и ти си гледала Лон Чейни¹ и как по пълнолуние му расте козина по лицето. Направо ми изкарваше ангелите. А и Роки все гледаше оная тъпотия „Театър на страхотиите“, помниш ли я?

Роки беше единственото дете на Марино, синът, когото така и не бях виждала. Сложих тестото в купа и го покрих с топла влажна кърпа.

— Обажда ли ти се? Заедно ли ще карате Коледата?

Марино изтръска притеснено пепелта на цигарата.

— Знаеш ли поне къде живее? — поинтересувах се.

— То оставаше да не знам — отвърна той.

— Държиш се така, сякаш пет пари не даваш за него.

— Може и да не давам.

Огледах поставката за вино — да намеря бутилка хубаво червено. Марино пое от цигарения дим и го издиша шумно. Както винаги, явно не му се говореше за Роки.

— Някой ден ще ми разкажеш за момчето — рекох, докато сипвах намачканите домати в малка тенджерка.

— Каквото трябва да знаеш за него, вече го знаеш — тросна се той.

— Ти го обичаш, Марино.

— Дрън-дрън, обичал съм го. Нали вече ти казах, че не го обичам. По-добре изобщо да не се беше раждал. И да не го бях познавал.

Погледна задния двор, където се здрачаваше все повече. В този миг ми се стори, че изобщо не познавам Марино. Той бе едва ли не някакъв непознат в моята кухня — този мъж в униформа, който имаше син, когото аз не бях виждала и за когото не знаех нищичко. Марино не ме погледна в очите, дори не ми благодари, когато сложих пред него на масата чаша кафе.

— Искаш ли фъстъци? — попитах го.

— Не. Мисля да попазя диета.

— С мислене няма да постигнеш много. Доказано е с изследвания.

— Какво, чесън ли ще носиш около врата си, докато си общуваш с нашия мъртъв върколак? Мисли му, ухапе ли те, и ти ставаш като него. Предавало се като СПИН-а.

— Изобщо не е като СПИН-а. Пък и няма да е зле да си го избиеш тоя СПИН от главата.

— Според теб той ли е написал онова там върху кашона?