Читать «Френски акцент» онлайн - страница 25

— Имаш радиостанция — натъртих аз. — Аз все пак живея в града, тоест в поверения ти район. Ела, пък ако те повикат, тогава ще му мислим.

После, без да казвам нищо повече, се качих на колата и завъртях ключа.

— Не знам — рече Марино.

— Помолиха ме да… — подхванах аз, но се задавих от сълзите. — Тъкмо се канех да ти звънна, когато се обади.

— Виж ти! Нещо не се връзва. Кой те е помолил? Какво? Да не би Луси да е тук?

Явно му стана приятно, че тя се е сетила за него, в случай че гостоприемството ми се дължеше на това.

— Де да беше тук! Да те чакам ли в шест и половина?

Той пак се подвоуми, както отпъждаше мухите и издаваше отвратителна воня.

— Марино, наистина държа да дойдеш — настоях, след като се прокашлях. — За мен е много важно. Лично е и е много важно.

Едвам намерих сили да го изрека. Не помнех някога през живота си да съм му казвала, че имам нужда от него по лична причина. Не помнех кога за последен път съм казвала подобно нещо на друг, освен на Бентън.

— Сериозно ти говоря — добавих.

Марино настъпи фаса и го мачка, докато той не се превърна в надробени хартийки и късчета тютюн. Запали поредната цигара и се огледа.

— Знаеш ли, докторке, наистина е крайно време да ги откажа тия проклетии. А също да престана да ям толкова много. Зависи какво ще сготвиш — рече накрая той.

6.

Марино тръгна да търси душ, а на мен ми олекна на душата, сякаш бях преодоляла ужасен гърч. Щом се прибрах у дома, спрях колата пред гаража, извадих от багажника торбата с дрехите, с които бях правила огледа, и пак се заех с ритуала по дезинфекцирането им, който изпълнявах, откакто вършех тази работа.

Влязох в гаража, отворих торбите и ги метнах заедно с маратонките в мивката, пълна с вряла вода, прах за пране и белина. Хвърлих гащеризона в пералнята, разбърках маратонките и торбите с дълга дървена лъжица и ги изплакнах, после сложих маратонките на полицата — да се изцедят.

Всички дрехи по мен, от дънките до бельото, също отидоха в пералнята. Още прах за пране и белина, после хукнах гола през къщата и се пъхнах под душа, където се затърках като невидяла, сантиметър по сантиметър, включително ушите и носа отвътре, и кожата под ноктите на ръцете и краката, измих си дори зъбите.

Седнах на крайчеца на ваната, така че водата да се плиска отзад по врата и гърба ми, и си спомних как Бентън разтриваше мускулите и сухожилията ми. Все повтаряше, че ги бил разплитал. Мъката по него се бе превърнала едва ли не във фантомна болка, както при хора с ампутиран крайник. Усещах съвсем ясно онова, което се бе съхранило в спомените ми, сякаш го изживявах в този миг. Болката беше непоносима. Не ми се щеше да се разделям с нея, понеже сторех ли го, ми се струваше, че ще призная и как Бентън наистина вече го няма. Не намирах и не намирах утеха, а всеки божи ден уж успокоявах семействата и приятелите, изгубили близък човек.