Читать «Френски акцент» онлайн - страница 23

— Защо сте тук? — попитах я след това.

— Защото ми съобщиха, че и Марино е дошъл — отвърна жената. — Беше предупреден. Исках да се уверя с очите си, че наистина погазва най-безочливо моите заповеди.

— Той е тук, понеже все някой трябва да бъде на местопрестъплението.

— Тук е, защото му е скимнало да бъде тук — впи тя очи в мен. — И защото е хрумнало на вас. Ето защо, нали, доктор Скарпета? Марино е вашият личен детектив. И то от години.

Очите й проникваха в местенца, които не виждах, в най-съкровените кътчета на душата ми, и надзъртаха отвъд зидовете, с които се бях обградила, за да се предпазя от света. Жената се беше вторачила в лицето и тялото ми и аз не знаех дали ме сравнява със себе си, или просто гледа има ли у мен нещо, което би могла да пожелае.

— Оставете го на мира — рекох й. — Опитвате се да убиете духа му. Ето какво правите. Понеже не е по силите ви да го подчините.

— На никого не е било по силите да го подчини — натърти Брей. — Затова и го дадоха на мен.

— Дадоха ли?

— Детектив Андерсън е млада кръв. Бог ми е свидетел, отделът има нужда от млада кръв.

— Детектив Андерсън е неопитна и необучена, на всичкото отгоре е и страхливка — възразих аз.

— При вашите континенти от опит бихте могли да проявите снизхождение към новите служители и да им помогнете да навлязат, Кей.

— Няма лек за човек, който си е немарлив.

— Подозирам, че се предоверявате на Марино. Ако слуша него, човек ще остане с впечатлението, че никой не е обучен и опитен и че всички са немарливи.

Почваше да ми писва от нея. Застанах така, че да се възползвам от посоката на вятъра. Пристъпих към Брей — смятах да й понатрия носа и да я върна към действителността.

— Само да сте посмели да го направите още веднъж, госпожо Брей — рекох й. — Само да сте посмели да викате мен или някого от подчинените ми на местопрестъпление и после да ни натрисате някакви пикли, които дори не си правят труда да събират доказателства. И не ми викайте Кей.

Тя се дръпна, за да се махне от миризмата, аз обаче забелязах как трепва.

— Хайде да обядваме някой път — предложи Брей и повика шофьора си. — Симънс! Кога е следващата ми среща? — попита тя и погледна кораба — очевидно беше много доволна, че е център на вниманието.

Кършеше предизвикателно кръстче, пъхаше прелъстително ръце в задните джобове на униформените панталони, отмяташе рамене или разсеяно приглаждаше вратовръзката върху изпъкналото балконче на гърдите си.

Симънс също бе голям хубавец с изваяно тяло — той извади отнейде сгънат лист, който, докато го четеше, трепереше в ръцете му. Брей се приближи и офицерът се прокашля.

— В два и петнайсет, шефе — отвърна мъжът.

— Я да видя. — Тя се приближи още повече, допря се до ръката му и бавно зачете листа, сетне въздъхна: — Мили боже! Пак ли този кретен от училищното настоятелство!

Офицерът Симънс запристъпя притеснено, по слепоочието му се търкулна капчица пот. Изглеждаше ужасен.

— Звънни му и отмени срещата — нареди Брей.

— Слушам, шефе.

— Всъщност, я чакай. Дали да не я насроча за друг път?