Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 157

— О, млъкни!

Шон се надигна и навъсен тръгна да си върви — смехът на Карик го следваше по петите.

— Загубен си, млади Галахър. — Карик изпрати друга звезда в небето. — Не си даваш напълно сметка, но е така. Ах, вие смъртните. Защо предпочитате да страдате, а не да танцувате?

Този път Карик разтвори длан — държеше кристална топка — гладка и прозрачна като планинско езеро. Прокара ръка над нея и се загледа в появилия се образ. Беше красива, с меки зелени очи — същински току-що окъпани от росата треви, — а светлите й коси напомняха зимна слънчева светлина.

— Липсваш ми, Гуен.

Притисна топката към сърцето си и привика белия кон, за да започне своята обиколка из небето, както правеше нощ след нощ. Сам.

Когато се върна, намери къщурката празна — не беше и очаквал друго. Именно това иска, каза си. Усамотение. Изненада се, че беше прибрала храната. Познавайки нрава й, очакваше да намери разхвърляни тенджери и тигани из кухнята.

Помещението обаче бе чисто и спретнато, а във въздуха още ухаеше на свещи. Изпита известна неловкост. Взе бутилка бира и я отнесе във всекидневната.

Не възнамеряваше да свири, а да поседи до угасналата камина и да размишлява. Но, по дяволите, след като насила му осигуриха свободна вечер, ще направи нещо, което му доставя удоволствие.

Седна, постави пръсти върху клавишите и засвири.

Та това е песента, която й подари, установи Брена, докато вървеше обратно към градинската порта. Първо изпита облекчение, че го е открила. Ала тутакси я завладя мъка — песента действаше като сол, посипана в прясна рана.

Трябваше обаче да приеме тази мъка. Хвана дръжката. Портата отказа да се отвори. Бутна я, размърда резето — отново нищо. Отстъпи шокирана и паникьосана.

— О… — Почувства как ей сега ще заплаче. — Шон, значи ли това, че се затвори за мен?

Музиката спря. В настъпилата тишина тя се бореше да не се разридае. Няма да го посрещне със сълзи. В един момент вратата се отвори. Сепнато, тя обви плътно раменете си с ръце и заби нокти в дланите, за да удави стенанието си.

Стори му се, че чува сподавен вик, мъчително изхлипване. Разбра, че тя е отвън. Дали го усети, или беше вълшебство, нямаше значение. Стоеше там, огряна от лунната светлина. Очите й бяха мокри, а главата — гордо вдигната.

— Ще влезеш ли?

— Не мога… — Сълзите безмилостно напираха, но успя да ги възпре. — Не мога да отворя портата.

Тръгна озадачен по пътеката, тя бързо пристъпи и постави ръце на портата.

— Не. Ще остана от тази страна. Вероятно така е по-добре. Тръгнах да те търся. После реших, че рано или късно ще се върнеш тук. Аз… Попремислих нещата, май не го правя достатъчно често. Аз…

Ще се обади ли някога, отчаяно се запита тя. Или ще стои насреща й и ще я гледа с очи, чийто израз не успява да разчете?

— Съжалявам. Наистина съжалявам, Шон, че постъпих необмислено и те разстроих. Но едно да знаеш — не съм искала да се получи така. Някои от нещата, които каза преди, са верни. И за това съжалявам. О, не знам как да го направя.