Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 156

Изпратила музиката му! И то на непознат. На някакъв, който никой от тях нито беше виждал, нито беше преценил. И не му бе споменала думичка, просто ей така — последвала хрумването си и очаква той да приеме постъпката й безропотно.

Е, няма да стане.

Да не си въобразява, че не следи хода на мислите й? За колко точно слабоумен го смята? О, Шон е достатъчно приятен и умен по свой си начин, но никога няма да предприеме нещо, ако някой не го срита.

Значи този път това бе ритникът й. Щом той и без това прекарва половината си време в свирене, най-добре да видим как да извлечем нещо практично от тази работа.

Музиката е негова, а не нейна. Пък и тя дори не си даде труда да се престори, че я харесва или оценява.

И какво разбира този тип Магий?

„Келтик рекърдс“, нашепна тих гласец в съзнанието на Шон. Хайде, достатъчно е запознат с тези неща и знае какво и колко разбира Магий и такива като него. Защо да се преструва, че не е така?

— Нито така, нито иначе — промърмори Шон и ритна камък от скалата.

Не беше ли обмислял как, след като срещне този Магий, след като го поогледа и прецени какво представлява, евентуално би му показал някоя от своите мелодии?

Но мелодия, която той избере. Мелодия, която той определи за подходяща. Защото, за Бога, това е негово творение, негово и на никой друг.

А кога за последен път бе решил, че някоя от мелодиите му е завършена, готова и точно както трябва?

Почти никога, наложи се да признае и ритна още един камък в бездната.

Магий искал да купи песента.

— Да ме вземат дяволите.

Борейки се да раздели гнева от другите си чувства, Шон приседна на ръба.

Как да обясни на някого какво изпитва, когато записва извиращите от него ноти и думи? Фантастична, тиха радост го завладява. А другото — да предприеме нещо, както Брена се изрази, поражда усещането, че стои на ръба на ронлива скала. Не се чувства обаче готов да скочи.

А сега го бяха бутнали и това му беше определено неприятно. Независимо че резултатът бе добър, нищо не оправдаваше бутането. Тя никога няма да успее да го разбере.

Тогава къде са те двамата, ако не се разбират?

— Гордостта е нещо важно за мъжа — отбеляза Карик, седнал горе на камъните.

Шон му хвърли бегъл поглед.

— В момента съм доста разстроен, така че ме остави на мира, ако нямаш нищо против.

— Тя доста те нарани и не те виня за поведението ти. Редно е една жена да си знае мястото. В противен случай — ясно да й се покаже къде е то.

— Не става въпрос за място, арогантно магаре такова.

— Не си го изкарвай на мен, момче — посъветва го Карик весело. — Този път съм на твоя страна. Тя прекали — спор няма. Ха, какво си въобразява — да вземе нещо твое и да ти погоди такъв номер? Вярно, че й я подари. Но това е подробност.

— Ами, така е.

— И аз твърдя същото. И сякаш само по себе си не е достатъчно и какво предприема още? Наглася да получиш свободна вечер и…

— Тя ли го е нагласила? — Поради липсата на нещо по-задоволително, Шон ритна поредния камък. — Знаех, че не съм луд. По дяволите.

— Играе си с теб. — Карик замахна и хвърли малката звезда, прилепнала към пръстите му, над водата, където тя остави сребриста диря. — Сготви и подреди всичко — красиво. Много коварна жена. По-добре да си нямаш работа с нея. Защо не се насочиш към сестра й? Млада е, но е хрисима, не смяташ ли?