Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 155

— И онова, което той мисли, е по-важно от това, което аз правя, така ли?

— О, само извърташ нещата. Появява се възможност, а ти проявяваш упорство да не се възползваш.

— Значи така стоят нещата помежду ни? Ти взимаш решенията, ти обмисляш всичко, а аз просто те следвам и съм ти благодарен, че се грижиш за мен, защото съм малоумник, неспособен да се справи сам.

— Защо се държиш, сякаш това е всичко на света? — Прокара трепереща ръка през косата си. — Нали ти уреди този човек да погледне чертежите ми?

Изведнъж й хрумна, че съвсем бе забравила думите на Магий за нейната работа, защото се развълнува прекалено от предложението му за Шон.

— Така е — парира я Шон. — Но не виждаш ли разликата, Брена? Взех разрешение от теб, за да покажа чертежите ти, не го направих зад гърба ти, нито прибягнах до разни номера.

— Не съм ти скроила номер. И изобщо не съм искала да изглежда така. — Вече разбираше къде е сбъркала и стомахът й още повече се сви. — Никога не си проявявал желание да предприемеш нещо за музиката си. Все повтаряше „не съм готов, не съм готов.“

— Именно, не се чувствах готов.

— Е, аз пък твърдя, че си готов. — Не спираше да говори от страх: — Същото мисли и този човек, а до известна степен той е специалист. По дяволите, подари ми песента, а аз направих с нея каквото искам. Очаквах да се зарадваш, но виждам, че е грешка и няма да я допусна отново.

Изгледа я строго и изпита злорадство, виждайки я как започва да трепери.

— И аз няма да позволя да я допуснеш.

Без нито дума повече той се извърна и излезе от къщурката.

— Кучи син! — Ритна вратата след него. — Късоглед, неблагодарен, прост негодник. Това ли ти е признателността, задето се опитах да направя нещо за теб? Ако си въобразяваш, че ще хукна подире ти, има доста да чакаш.

Грабна чашата и я пресуши. Мехурчетата раздразниха гърлото й, а очите й се насълзиха.

Колко време и труд посвети, а той се държи сякаш тя е лукава измамница или тиранин. Е, няма да заплаче нито заради случилото се, нито заради него.

Постави ръце върху плота, наведе се напред и започна да диша бавно — така отстраняваше част от ужасния натиск, смазващ гърдите й.

„Господи, какво направих?“ Наистина не проумяваше къде толкова е сбъркала. В метода — да, определено. Но в резултата? Как е възможно нещо, което смяташе, че ще му донесе радост, така да се изплъзне от контрол и да нарани и двамата?

Обърна се и направи крачка, за да седне, докато се поуспокои, и тогава видя лейди Гуен.

— Голяма помощ ми оказа, няма що. Песните му, твърдеше ти, са в неговото сърце и аз трябвало да се вслушам. Не постъпих ли точно така?

— Ни най-малко — бе отговорът, а после Брена се оказа сама.

Знаеше, че като върви енергично, гневът му ще премине. И преди го бе правил. Цепеше през полето, воден от лунната светлина. Нямаше защо да мисли в момента. Важното бе да се движи.

Изкачи скалите и остави вятърът и водата да избистрят главата му. Ала гневът не изчезваше. Беше дал сърцето си на жена, която няма особено високо мнение за него.