Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 154

— В особено настроение си.

— Така е. Някои неща не се случват всеки ден и когато се случат, настроението на човек наистина става особено. — Чувстваше се не по-малко развълнувана от пенливото вино, което той наливаше. Вдигна чаша. — Да пием за теб, Шон.

— Какво съм направил?

— Май по-добре да седнем. Не, не мога. Трябва да останем прави. Шон, за пръв път в живота си ти продаде една от твоите мелодии.

Глава 20

Усмивката изчезна от лицето му.

— Какво съм направил?

— Продаде една от песните си, а ще последват други. Но при първата вълнението е най-голямо, нали?

Доста тенденциозно той остави чашата.

— Не съм предлагал никаква музика за продан, Брена.

— Аз го направих. Песента, която ми подари. Изпратих я на Магий в Ню Йорк. Обади ми се днес, още сутринта, и каза, че е готов да я купи. А иска да види и други твои произведения. — Завъртя се в кръг, прекалено развълнувана, за да забележи с колко хладен поглед я наблюдава. — Едва дочаках денят да свърши, за да ти го кажа.

— Кое ти даде право да постъпиш така?

Все още сияеща, тя отпи от шампанското.

— Да постъпя как?

— Да изпратиш моя песен. Да покажеш на непознат нещо мое.

— Шон. — Постави ръка върху рамото му и леко го разтърси. — Той ще я купи.

— Подарих ти я, защото я поиска. Мислех, че е за теб — искаш я, защото я цениш. Това ли си планирала през цялото време — да я изпратиш някъде? Някой да й сложи цена?

Нещо не беше наред, лошо и опасно не наред. За да се справи с положението, й хрумна единствено да се развика.

— Дори така да е — даде резултат, нали? Какъв смисъл има да пишеш песни, без да предприемаш нещо за тях? А сега вече разполагаш с тази възможност.

Посрещна нейната разпаленост студено.

— Ти ли ще решаваш какво мога и как трябва да го правя? Как и кога да го сторя? А?

— Но ти не предприемаше нищо.

— Откъде знаеш дали правя нещо или не? И какво планирам да направя?

— Не съм ли те чувала хиляди пъти да повтаряш, че не си готов да ги предложиш за продан?

Още докато изричаше думите, осъзна грешката си. Потърси начин да се измъкне, но той подхвана:

— Точно така. И това не ти харесва. Не и както аз искам да станат нещата. Какъв смисъл има, мислиш си ти, ако с тях човек не може да си изкарва прехраната. Ако не потекат пари.

— Не става въпрос за пари…

— Моята музика е най-личното нещо в живота ми — прекъсна я той. — Дали ще изкарам една лира от нея или не, не променя онова, което тя означава за мен. Ти не го разбираш, Брена, нито го уважаваш. Както не уважаваш и мен.

— Не е вярно. — Усещаше как у нея се надига нещо по-различно от гняв. Стягаше стомаха й, гърлото. — Просто исках да получиш нещо за нея.

— Получавам каквото ми трябва.

Никога не бе виждала толкова ледена ярост, така контролирана. Нямаше начин да не я забележи по вкамененото му лице или в изпепеляващия му поглед. Караше я да се чувства като буболечка, която дори не заслужава да бъде размазана.

— За Бога, Шон. Би трябвало да танцуваш от радост, вместо да ми се сърдиш. Онзи мъж е готов да купи песента. Смята, че би трябвало да бъде записана.