Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 111

— А към какво се стремиш, Брена?

— Когато започнахме тази история… Когато аз я започнах, въобще не споменах какво очаквам. — Щеше й се да умее да борави добре с думите като него. Прокара ръка през косата си. — Искам да кажа, че докато сме заедно, докато един от нас или двамата не приемем историята за приключила, не възнамерявам да съм с друг мъж.

Той седна на леглото, за да свали ботушите си.

— Искаш да кажеш, че никой от нас не бива да се вижда с друг ли?

— Да, точно това.

Предстоеше им да бъдат само двамата и идеята — не, направо изискването — определено бе нейно. Силна първа крачка в посоката, накъдето искаше да поемат, поздрави се той. Забави отговора, защото намери за уместно да я остави с впечатлението, че обмисля.

— И аз мисля така, но…

— Но какво?

— Как ще разберем и кой ще реши, кога нещата са се променили, Брена?

— Не знам. Никога не съм очаквала нещата да се усложнят. Дори не го допусках, докато не видях певицата, увлечена по теб. Не ми хареса.

— Докато сме заедно, няма да докосна друга. Трябва да ми имаш доверие.

— Имам ти доверие, Шон. — По-уверена, тя пристъпи към него. — Проблеми ми създават едрогърдите блондинки.

— Напоследък харесвам дребни червенокоси жени.

Облекчена, че хладината изчезна от очите му, тя се засмя.

— Е, сдобрихме ли се?

— Започнахме да се сдобряваме. — Потупа мястото до себе си. — Хайде да ти свалим ботите и да продължим да се сдобряваме.

Тя с охота се подчини и започна да развързва връзките.

— Засегнах те, за което се извинявам.

— Нямам нищо против да се спречквам с теб, Мери Брена. — Прокара ръка през косата й. — Но не ми е приятно да си мислиш, че бих поискал друга жена, докато съм с теб.

— Тогава няма да си го мисля.

Свали ботите и се изправи, но внезапно застина — беше се втренчил в нея.

— Какво има?

— Приятно ми е да те гледам.

— Нищо ново не виждаш.

— Може би заради това. — Погали страните й и прокара пръсти през косата й. — Познавам това лице — отбеляза той тихо, — така добре, както познавам моето. Изниква в съзнанието ми и когато не те виждам. — Докосна устните й. — Виждам формата, цвета на очите, настроенията в тях.

В момента, отбеляза той, в погледа й се четеше изненада и леко безпокойство.

— Устата — продължи, — извивките й. Такова прекрасно лице. Нямам нищо против да си го представям, когато те няма.

— Доста странно…

Млъкна, когато устните му покриха нейните.

— А и цялата останала част от теб. — Плъзна ръце по тялото й. Спря я, преди да успее да си свали пуловера. — Дай на мен. — Изправи я и започна да дърпа пуловера нагоре сантиметър по сантиметър. — Доставя ми удоволствие да те разсъбличам, да отстранявам пластовете, докато стигна до прекрасното ти тяло. Влудявам се от начина, по който го покриваш.

Беше смаяна, а и дъхът й секна.

— Така ли?

— Постоянно си мисля — знам какво се крие отдолу. — Разкопча панталона й. — Тялото й е било в прегръдките ми. — Остави панталоните да се спуснат в краката й. — Свали ги, мила — прошепна той и хвана подгъва на фланелката й.

— Изглеждам като дванадесетгодишно момче.