Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 110

— Обвиняваш ли ме в нещо, Брена? — Остана доволен, че успя да съчетае подходящо обида и болка. — Че се пускам на друга жена, докато съм с теб, например? Толкова лошо ли мнение имаш за мен?

— Видях каквото видях.

Изгледа я изпитателно за миг, после с огорчен вид започна замислено да бърше плотовете. Интересно е, помисли си той, да види колко усилия ще положи да го омилостиви.

— Галеше те по ръката.

— Но аз не я докоснах, нали?

— Не е там въпросът…

По дяволите. Брена скръсти ръце, после ги разпери и ги натика в джобовете. Искаше да издере лицето на блондинката. И продължаваше да го иска, призна пред себе си тя. Не че отстъпва от битката, но няма да я започне тя. Особено заради мъж.

— Усмихваше й се.

— Ще се постарая да не се усмихвам на никого, ако не получа първо одобрението ти.

— Изглеждахте така доволни, че сте заедно. — В джоба ръката й все още бе свита в юмрук. Ако не се чувстваше толкова глупаво, вероятно би се поддала на изкушението да го удари. — Веднага ще се извиня, ако е лъжа.

— Добре. — Остави нещата дотук, отиде до вратата и се сбогува с брат си и сестра си. Когато отново се извърна, Брена изглеждаше толкова раздразнена и нещастна, че той почти се пречупи. Но един мъж трябва да довърши започнатото. Подхвана хладно, доста язвително, та да й даде да разбере, че се налага да се постарае още. — Предпочиташ ли да останеш при Дарси?

— Не.

— Добре тогава.

Отиде до задната врата, отвори я и изчака. Тя взе кепето си и якето от закачалката, пъхна ги под мишница и излезе в хладната нощ.

Не си продумаха повече. Той подкара по пътя към къщурката, а тя гледаше през прозореца.

Уверяваше се, че реакцията й е била съвършено нормална. Размърда се на седалката и го заяви високо, та да го чуе и той. Шон обаче не каза нищо и се наложи тя да се пребори със себе си, за да не се разбере колко е смутена.

— Трябва да се съгласиш, че това е нова територия и за двама ни.

Точно това е посоката, помисли си той, на която се бе надявал. Погледна я спокойно и кимна.

— И никога не сме обсъждали границите й — продължи тя.

— Ти искаше секс. Получаваш го.

С кранчето на окото си я видя как трепна. Отлично.

— Така е. Вярно — промърмори тя, докато той спираше пред къщурката. Стомахът й започваше да се свива. — Но аз… Само дето… — Изруга и бързо слезе от колата, за да го догони. — По дяволите, поне ме изслушай!

— Слушам те. Искаш ли чай? — попита той убийствено любезно, влизайки в антрето.

— Не, не искам чай. И стига си се държал като дивак. Ако не си разбрал какво искаше онази жена, тогава си сляп като прилеп и два пъти по-глупав.

— По-съществено е какво искам аз… И какво възнамерявам да направя.

Тръгна нагоре по стълбите.

— Тя е страшно красива.

— Ти също. Какво общо има това?

Остана зяпнала цяла минута, преди краката й отново да се раздвижат. През всичките години, откакто познаваше Шон, никога не й бе казвал, че е красива. Беше сразена.

— Не го мислиш наистина, но няма значение. Не към това се стремя.

Той реши, че непременно ще се върне на тази тема, но за момента започна да вади съдържанието на джобовете си и да го поставя върху нощното шкафче.