Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 89

— Направих ги в Лоуд през последните две ваканции. Тогава не бях заета с нищо друго.

— Откъде взехте сюжетите?

— От главата си.

— От тази същата глава, която стои сега на раменете ви?

— Да, сър.

— В нея има ли още такива неща?

— Трябва да има, или по-точно, надявам се да има.

Той нареди пред себе си рисунките и отново почна да ги разглежда поред.

Докато мистър Рочестър се занимава с тях, ще ти разкажа, читателю, какво представляваха те, но, първо, трябва да те предупредя, че в тях нямаше нищо особено. Сюжетите им бяха възникнали съвсем ясно във въображението ми. Така ги виждах там, преди да се бях опитала да ги изобразя, те бяха поразително хубави; но ръката изневери на фантазията и създаде само едно слабо подобие на образите в съзнанието ми.

Рисунките бяха акварели. На първата бе изобразено бурно море, над което се кълбяха ниски сиво-синкави облаци. Цялата морска шир тънеше в полумрак; той обвиваше и предния план на картината, или по-точно най-предните вълни, тъй като суша нямаше. Лъч светлина падаше върху една потънала до половината мачта, на която бе кацнал един корморан²⁴ — голям и тъмен, с опръскани с пяна криле; той държеше в клюна си златна гривна със скъпоценни камъни, за които бях използувала всичката яркост на палитрата си и идеалната точност на своя молив. Под мачтата и птицата през зелената вода прозираше тялото на удавница; ясно се виждаше само прекрасната й ръка, от която е паднала или е била отнесена от морските вълни гривната.

На преден план на втората картина бе нарисуван само мрачният връх на един хълм с трева и сухи листа, полюшвани сякаш от лек ветрец. Над и зад него широко се простираше небето — тъмносиньо като по здрач; на това небе бях нарисувала с най-меките тонове и сенки, които можех да съчетая, една жена. Тя се виждаше до кръста. Мрачното й чело бе увенчано със звезда; чертите на лицето й бяха забулени от лека мъгла, но в очите й гореше някакъв тъмен, буен пламък, а косите й се спускаха като чер облак, раздран от буря или мълния. На шията й падаше слаб отблясък, като от лунна светлина; същият слаб отблясък озаряваше и веригата прозрачни облаци, сред които плуваше този образ — Вечерницата.

На третата беше изобразен острият връх на ледена планина, който пробождаше полярното зимно небе: сноп лъчи на Северното сияние разпръскваше по хоризонта матовите си копия, наредени гъсто едно до друго. На преден план бе нарисувана глава — една огромна глава, облегнала се на ледената планина. Две слаби ръце, сключени под челото, го подпираха и скриваха лицето като с непроницаемо було; виждаха се само безкръвното чело, бяло като платно, и стъкленият блясък на едно хлътнало, неподвижно око, което изразяваше само отчаяние. Над слепоочията, сред диплите на един чер тюрбан, неопределена и прозрачна като пара, сияеше диадема от бял пламък, изпъстрена тук-таме с тъмночервени искри. Тази диадема бях нарекла „Подобие на царската корона“ и тя увенчаваше „формата, лишена от форма“.

— Чувствувахте ли се щастлива, когато рисувахте тези картини? — попита изведнъж мистър Рочестър.