Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 91

— Девет години не са малко. Нима толкова е обичал брат си, че още скърби за неговата загуба?

— Не, едва ли е тази причината. Зная, че имаха някакви недоразумения. Мистър Роуланд Рочестър не беше съвсем справедлив към мистър Едуард; изглежда, настроил бе против него и баща си. Старецът обичаше парите и се мъчеше да запази цяло семейното си имущество. Не му се искаше да разделя имението, но все пак желаеше и мистър Едуард да е богат, за да не се посрами името Рочестър. Едва синът бе възмъжал и бащата взе известни мерки — не много красиви, — които докараха много беди. Старецът и мистър Роуланд се сдружиха и поставиха мистър Едуард в затруднително положение, уж за да му осигурят добро състояние. Какви по-точно неприятности му причиниха — не зная, но той не можа да понесе всичко, което му се струпа на главата. Мистър Рочестър не е от тези, които прощават лесно: напусна семейството си и ето вече много години се скита по света. Струва ми се, че не е прекарвал в Торнфийлд повече от две седмици, откак стана собственик на имението след смъртта на брат си, който не остави завещание. Не е чудно наистина, че отбягва старото имение.

— А защо трябва да го отбягва?

— Може би му изглежда мрачно.

Отговорът бе уклончив. Искаше ми се да науча нещо повече; обаче мисис Феърфакс или не можеше, или не желаеше да ми даде по-подробни сведения за произхода и характера на изпитанията на мистър Рочестър. Тя твърдеше, че това било загадка и за самата нея и всичко, което знаела, било предимно плод на предположения. Беше ми ясно, че иска да променим темата на разговора и аз престанах да й задавам повече въпроси.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

През следващите няколко дни виждах мистър Рочестър рядко. Сутрин той работеше, а след пладне идваха господа от Милкоут и съседните селища и понякога оставаха да обядват²⁶. Когато кракът му оздравя дотолкова, че той вече можеше да се качва на коня си, започна да се губи дълги часове — сигурно ходеше на гости — и се връщаше в имението чак късно вечерта.

През тези дни мистър Рочестър викаше дори Адел при себе си рядко, а моето общуване с него се свеждаше само до случайни срещи в хола, на стълбата или в коридора, при което понякога той минаваше покрай мен със студен и надменен вид, поздравявайки ме само с кимване или с равнодушен поглед, а друг път приветливо се покланяше и ми се усмихваше. Тези промени в настроението му не ме обиждаха, защото чувствувах, че не са свързани с моята личност: причините за такива приливи и отливи нямаха нищо общо с мен.

Веднъж, когато той имаше гости на обед, прати да ми поискат папката: сигурно за да покаже рисунките ми. Гостите му си заминаха рано, за да посетели — както ми каза мисис Феърфакс — някакво многолюдно събрание в Милкоут. Тъй като вечерта бе дъждовна и студена, мистър Рочестър не ги придружи. Скоро след като си отидоха гостите, той позвъни — извикаха мен и Адел долу. Аз сресах косите на Адел, натъкмих я и като се убедих, че както винаги приличам на калугерка и няма какво да поправям в тоалета си — толкова прост и скромен беше той ведно с гладката прическа, — тръгнахме надолу, а по стълбите Адел се питаше дали най-сетне е пристигнал малкият куфар, който вследствие на някаква грешка себе забавил. Този път тя остана доволна: когато влязохме в столовата, видяхме на масата малка картонена кутия. Адел сякаш инстинктивно се досети, че това е нейната кутия.