Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 90

— Бях всецяло погълната от тях, сър; да, бях щастлива. Казано накратко, когато ги рисувах, изпитвах едно от най-големите удоволствия в живота си.

— Това не значи кой знае какво. Както казахте сама, удоволствията в живота ви са били малко; ще се осмеля обаче да кажа, че когато сте съчетавали и полагали тези странни тонове, вие наистина сте живели в онзи фантастичен мир, в който живее художникът. Дълго ли седяхте над тях?

— Нямаше какво друго да правя през тези две ваканции и прекарвах над тях от сутрин до вечер. Дългите летни дни ме улесняваха в желанието ми да работя повече.

— Чувствувахте ли се доволна от резултата на вашата усърдна работа?

— Съвсем не. Постоянно ме мъчеше несъответствието между идеята и изпълнението: бях безсилна да осъществя всяка от тези картини така, както си я представях.

— Не сте съвсем права: успели сте да предадете част от вашия замисъл; но, както изглежда, нищо повече. Липсвали са ви вещината и знанията на художник, за да доведете работата докрай; и все пак това са необикновени рисунки за една ученичка. Що се отнася до замисъла, той е фантастичен. Сигурно някога са ви се присънили очите на Вечерницата. Как можахте да им предадете тази яснота и при това без какъвто и да е блясък, понеже звездата над тях го убива? Какво се таи в гордата им дълбочина? А кой ви научи да рисувате вятър? Чувствува се, че в небето над хълма духа вихър. Къде сте виждали Латмос²⁵? Защото това е Латмос. Ето — приберете си рисунките.

Едва бях завързала папката, когато той погледна часовника и отсече:

— Вече е девет! Мис Еър, бива ли да държите Адел толкова до късно? Отведете я да спи.

Преди да напусне стаята, Адел отиде да го целуне. Той търпеливо прие тази ласка, но, изглежда, тя не му направи по-голямо впечатление от това, което би направила на Пайлът.

— Пожелавам на всички ви лека нощ — каза мистър Рочестър и протегна ръка към вратата, сякаш искаше да покаже с този жест, че нашата компания го е изморила и иска да го освободим.

Мисис Феърфакс сгъна плетивото си, а аз взех папката. Поклонихме се на мистър Рочестър — той ни отговори със сдържано кимване — и излязохме.

— Мисис Феърфакс, вие казахте, че у мистър Рочестър нямало никакви очебийни особености — забелязах аз, влизайки в стаята й, след като сложих Адел да спи.

— А според вас има ли?

— Да, струва ми се, че е много непостоянен и рязък.

— Вярно: той може да се стори такъв на някой нов човек; но аз толкова съм свикнала с обноските му, че те просто не ми правят впечатление. А и дори да има странности в нрава му, трябва да го извиним.

— Защо?

— Отчасти затова, че натурата му е такава — а кой от нас може успешно да се бори с характера си? Отчасти, разбира се, и затова, че го гнетят тежки мисли и нарушават душевното му равновесие.

— Какви мисли?

— Най-вече неприятности от семеен характер.

— Но той няма семейство!

— Сега не, ала преди имаше или най-малкото имаше роднини. Той загуби брат си, по-стар от него, преди няколко години.

— По-стар брат?

— Да. Нашият мистър Рочестър отскоро е собственик на това имение, само от девет години.