Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 186

— Как? Мене ли? — възкликнах аз, започнала да му вярвам, като виждах колко е искрен и непосредствен. — Аз, която нямам нито един приятел на света освен вас, ако вие наистина сте мой приятел, и нито петак повече от онова, което ми плащате?

— Вас, Джейн. Вие трябва да бъдете моя, всецяло моя. Искате ли? Кажете „да“, по-скоро!

— Мистър Рочестър, дайте ми възможност да погледна лицето ви, обърнете се така, че луната да го озарява.

— Защо?

— То ще ми каже истината. Обърнете се!

— Ето. Едва ли ще различите на него нещо повече, отколкото на една омачкана, изподраскана страница. Четете, само че по-скоро, защото страдам.

Лицето му беше много развълнувано; то гореше и трескаво потрепваше, а очите блестяха със странен пламък.

— О, Джейн, вие ме мъчите! — възкликна той. — Вашият изпитателен и заедно с това предан и великодушен поглед ме мъчи.

— Защо ви мъчи? Ако не ме мамите и предложението ви е искрено, мога да се отнеса към вас само с благодарност и преданост.

— Благодарност! — рече мистър Рочестър натъртено и буйно продължи: — Джейн, приеми по-скоро предложението ми. Кажи: Едуард — назови ме с малкото ми име, — Едуард, съгласна съм да бъда твоя жена.

— Искрен ли сте? Действително ли ме обичате? Сериозно ли искате да бъда ваша жена?

— Да, искам! И ако е необходима клетва, за да те уверя, ето — заклевам се.

— В такъв случай, сър, аз съм съгласна да се омъжа за вас.

— Кажи: Едуард… моя малка женице!

— Скъпи Едуард!

— Ела при мен, ела при мен всецяло — каза той и добави със силно развълнуван глас, шепнейки ми на ухото и допирайки бузата си до моята: — дай ми щастие и аз също ще те направя щастлива.

— Бог да ми прости! — продължи той след кратко мълчание. — И нека хората не ми се бъркат. Аз я спечелих и ще си я запазя.

— Няма кой да се бърка, сър. Аз нямам роднини.

— Нямаш… и по-добре! — каза той.

Ако го обичах по-малко, сигурно щяха да ми се сторят страшни тонът и екзалтираният израз на лицето му. Но седнала до него, освободена от призрака на раздялата и призована пред райските врати на съединението, аз мислех само за онова блаженство, с което той така щедро ме дари. Той повтаряше непрекъснато:

— Щастлива ли си, Джейн? А аз непрекъснато отговарях:

— Да.

— Това ще изкупи всичко, всичко ще изкупи — шепнеше той. — Нима не я намерих самотна, безприютна, нестоплена от никого? Нима няма да я пазя, да храня нежни чувства към нея, да бъда нейна утеха? Нима не гори в сърцето ми любов и не са твърди решенията ми? Това ще изкупи всичко пред божия съд. Зная, че моят създател одобрява това. А какво представлява присъдата на смъртните! Презирам хорския съд! Обявявам двубой на общественото мнение!