Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 184

— До Ирландия има много път, Джанет; съжалявам, че трябва да изпратя малката си приятелка на такова изморително пътешествие; но щом иначе не може, какво да правя? Как мислите, Джейн, има ли нещо общо между нас?

Не можах да се реша да отговоря в тази минута — сърцето ми бе замряло.

— Защото — продължи той — понякога изпитвам странно чувство към вас. Особено когато сте близо до мен както сега — струва ми се, че сърцето ми е свързано със здрава струна с вашето сърце. Но страхувам се, че ако между нас легне бурното море и се проточат още около двеста мили, тази струна ще се скъса. И съм сигурен, че сърцето ми ще кърви. А вие… вие сигурно ще ме забравите.

— Никога не ще ви забравя, сър, вие знаете… Не, не можех да продължа.

— Джейн, чувате ли как пее славеят в горичката? Чуйте!

Слушах и конвулсивно ридаех. Не бях в състояние да сдържам чувствата си. Бях принудена да дам воля на сълзите — отчаянието разтърси цялото ми същество. И когато най-сетне заговорих, сторих го само за да кажа:

— По-добре да не бях се раждала на този свят, никога да не бях идвала в Торнфийлд!

— Защото ви е жал да се разделите с него ли?

Дълбокото вълнение, предизвикано от скръбта и любовта, все по-властно ме обземаше, напираше навън и искаше своите права: искаше да живее, да вземе връх над всичко. Да. И да заговори!

— Мъчно ми е да се разделя с Торнфийлд! Обичам го! Обичам го, защото живях в него пълноценно и радостно — макар и за малко. Тук не ме заплашваха. Не ме унижаваха. Не бях принудена да водя жалко съществуване сред нищожни хорица, не бях изключена напълно от живота, в който има светлина, сила и възвишени чувства. Тук можех да разговарям лице с лице с този, когото почитах и от когото се възхищавах — имах възможност да общувам с един необикновен, деен и богат ум. Срещнах вас, мистър Рочестър; и изпитвам болка и ужас при мисълта, че ще бъда напълно откъсната от вас, и то навеки. Разбирам, че трябва да си отида, но това за мен е равносилно на смърт.

— А защо трябва да си отидете? — попита той изведнъж.

— Как защо? Нима сам вие не ми казахте защо?

— Каква причина ви изтъкнах?

— Причината е мис Инграм, благородната и красива жена — вашата съпруга!

— Моята съпруга? Каква съпруга? Аз нямам съпруга!

— Но ще имате.

— Да… Ще имам!… Ще имам! — Той стисна зъби.

— Значи, трябва да си отида… вие сам казахте това.

— Не; ще останете тук! Кълна се, че ще останете!

— А аз ви казвам, че ще си отида! — възразих почти грубо аз. — Нима мислите, че ще мога да търпя положение, при което няма да знача нищо за вас! Нима мислите, че съм автомат, безчувствена машина и мога да живея дори след като изтръгнете от устата ми насъщния ми хляб и ме лишите от глътката живителна вода? Нима мислите, че щом съм бедна, с обикновен произход, скромна и дребна на ръст, нямам душа и сърце? Грешите! И аз като вас имам душа, имам и сърце! Ако бог ми бе дал малко красота и повече богатство, и аз щях да ви причиня страдание, ако бяхте решили да се разделите с мен, както на мен ми е трудно да се разделя с вас. Говоря ви сега, презряла установените порядки, условностите и дори отхвърлила всичко земно; всъщност духът ми говори с вашия дух, сякаш вече сме прекрачили гроба и сме застанали пред божия престол, равни един на друг — каквито сме всъщност.