Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 187

Но какво затъмни небето? Луната още не бе залязла, а всичко наоколо тънеше в мрак. Толкова близко до мен беше лицето на мистър Рочестър, и пак с мъка различавах чертите му. И каква болка терзаеше кестена? Той се огъваше и стенеше, а между лавровите дървета с вой се понесе вихър и връхлетя върху нас.

— Трябва да си вървим — каза мистър Рочестър. — Времето се разваля, а аз бих могъл да стоя тук с теб чак до утре, Джейн.

„И аз също“ — мина ми през ума. Навярно бих изрекла гласно тези думи, но в този момент зад облака, който гледах, внезапно се изтръгна синьо-червена пъргава стрела, разнесе се тътен и трясък съвсем наблизо и аз закрих заслепените си очи о рамото на мистър Рочестър.

Плисна дъжд. Ние побягнахме с все сила по алеята през градината към къщи. Но преди да успеем да стигнем до вратата, станахме вир-вода. В хола мистър Рочестър тъкмо сваляше шала ми и бръскаше капките от разпилените ми коси, когато мисис Феърфакс се появи на прага на стаята си. Нито аз, нито мистър Рочестър я забелязахме отначало. Лампата гореше. Часовникът показваше полунощ.

— Хайде, сваляй по-скоро мокрите дрехи — рече той. — И лека нощ, лека нощ, мила!

Той няколко пъти ме целуна. Когато се освободих от прегръдките му и вдигнах очи, видях вдовицата — бледа, сериозна, учудена. Аз само й се усмихнах и изтичах нагоре. „Обясненията можем да отложим за друг път“ — рекох си аз. Все пак, когато се озовах в стаята си, стана ми неприятно при мисълта, че мисис Феърфакс би могла да изтълкува неправилно макар и само за момента онова, което бе видяла. Но радостта скоро заличи всички други чувства и въпреки че вятърът виеше и гръмотевици трещяха силно и съвсем наблизо — почти веднага след блясъците на мълниите, а дъждът се ля като из ведро цели два часа, докато траеше бурята, аз не почувствувах нито страх, нито дори плахост. Мистър Рочестър три пъти идва до вратата ми да пита как се чувствувам, а това можеше да ми вдъхне спокойствие и увереност при всички обстоятелства.

Още не бях станала на другия ден, когато, при мен дотича малката Адел и каза, че мълния поразила големия див кестен на края на овощната градина и го разцепила на две.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Докато ставах и се обличах, премислях всичко, което се бе случило, и се питах сън ли е това. Не можех съвсем твърдо да повярвам, докато не видех отново мистър Рочестър и той не ми повтореше любовните си излияния и обещанието си.

Докато се решех пред огледалото, забелязах, че лицето ми вече не е бледо — то бе озарено от надежда, в цвета му имаше живот, а очите ми сякаш бяха загледани в самия извор на радостта и като че ли отразяваха искрящите му струи. Колко често се страхувах да гледам господаря си, тъй като мислех, че ще му бъде неприятен видът ми! А сега бях уверена, че ако той погледне лицето ми, любовта му няма да изстине. Избрах си една проста, но чиста и светла лятна рокля и я облякох. Изглежда, още нито една дреха не ми бе отивала толкова, защото изобщо не бях носила никога роклите си с подобно блажено настроение.