Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 185

— Каквито сме всъщност — повтори мистър Рочестър. — Да — добави той, като обви ръце около мен, притисна ме до гърдите си и впи устни в моите, — да, Джейн!

— Да, така е, сър — подех аз, — и все пак не е така; вие сте женен човек или все едно, че сте женен и че сте се свързали с недостойна за вас жена, към която не изпитвате симпатии и която, уверена съм, не обичате истински, защото съм виждала как й се подигравате. Аз бих презряла такъв съюз. Ето защо съм по-добра от вас… Пуснете ме!

— Къде, Джейн? В Ирландия ли?

— Да… В Ирландия. Казах ви всичко и сега мога да отида, където си искам.

— По-спокойно, Джейн; не се дърпайте като обезумяла от страх птичка, която, мъчейки се да се изскубне, губи своите перца.

— Аз не съм птичка и никакви мрежи не могат да ме задържат; аз съм свободно човешко същество с независима воля, която сега изисква да ви напусна.

Направих още едно усилие, изтръгнах се от обятията му и застанах пред него.

— И вашата воля ще реши вашата съдба — каза той. — Предлагам ви ръката си, сърцето си и богатството си.

— Вие играете някакъв фарс, на който само мога да се смея.

— Моля ви да ми станете другарка в живота — да бъдете част от мен, неразделна от мен в живота.

— Вие вече сте направили избора си и трябва да се придържате към него.

— Джейн, помълчете за миг, много сте развълнувана. Аз също ще помълча.

По алеята с лавровите дървета се понесе лъх на вятър и зашумоля в клоните на кестена. Вятърът отмина далеч, далеч — много далеч — и стихна. Единствените звуци, които нарушаваха нощната тишина, бяха славеевите трели. Като се заслушах в тях, аз отново заплаках. Мистър Рочестър седеше мълчалив, гледайки ме с нежен и сериозен поглед. След известна пауза той заговори:

— Елате при мен, Джейн, и нека се обясним и се помъчим да се разберем.

— Никога не ще дойда при вас. Вече съм откъсната от вас, не мога да се върна.

— Но, Джейн, викам ви като своя жена; само за вас съм имал намерение да се женя.

Аз мълчах. Мислех, че той ми се присмива.

— Елате, Джейн, елате при мен.

— Между нас стои вашата съпруга.

Мистър Рочестър стана и с една крачка се изправи до мен.

— Ето моята съпруга — каза той, като отново ме привлече към себе си. — Ето равното на мен същество, ето подходящата за мене партия. Джейн, искате ли да се омъжите за мен?

Аз все още не отговарях нищо и отново се изтръгнах от обятията му. Все още не можех да му повярвам.

— Съмнявате ли се в мене, Джейн?

— Да.

— Не ми ли вярвате?

— Никак.

— Значи, аз според вас съм лъжец? — разпали се той. — Малки скептико, ще намеря начин да ви убедя. Каква любов мога да изпитвам аз към мис Инграм? Никаква, и вие добре го знаете. А тя нима ме обича? Никак. И си направих труда да го докажа: пръснах слух, че състоянието ми не съставлява и една трета от предполагаемото, и след това се явих при нея, за да видя как ще реагира. И тя, и майка й ме посрещнаха хладно. Не искам, не мога да се оженя за мис Инграм. А вас, странното, бих казал дори неземно същество, обичам повече от всичко. Вас — бедната и скромната, вас — дребното, съвсем обикновено момиче, както сама се наричате, вас аз моля да се омъжите за мен.