Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 182

— Вижте к рилата й — рече мистър Рочестър; — подобни насекоми има на Антилските острови. Такива големи и ярки пеперуди в Англия са рядкост. Ах! Хвръкна!

Пеперудата отлетя. Аз също направих няколко плахи крачки, но мистър Рочестър ме последва и когато дойдохме до вратичката, каза:

— Върнете се. В такава чудесна вечер е срамота да стоите в къщи; може ли да мислите за сън, когато слънчевият залез се среща тъй възхитително с изгрева на луната!

Обикновено съм доста находчива, но има моменти, когато съвсем се обърквам, опитвайки се да се извиня. И това се случва с мен все в най-критичните моменти, когато някоя уместна дума или някой благовиден предлог биха могли да ме измъкнат от трудното положение. Не исках да се разхождам по това време сама с мистър Рочестър из тъмната градина, но не можех да измисля никакъв предлог, за да си отида. Последвах го с плахи стъпки, а мисълта ми трескаво се мъчеше да открие някакво спасително средство, за да се измъкна. Обаче той беше толкова спокоен и сдържан, че изведнъж изпитах срам за смущението си. Ако във всичко това имаше нещо лошо, то несъмнено се криеше само у мен — той нищо не подозираше и беше съвсем спокоен.

— Джейн — заговори мистър Рочестър, когато тръгнахме по оградената с лаврови дървета алея и бавно се упътихме към полегналата ограда и кестена, — хубаво е лете в Торнфийлд, нали?

— Да, сър.

— Сигурно успяхте да посвикнете с този дом — вие, която знаете да цените красотата на природата и така умеете да се привързвате.

— Да, аз наистина се привързах към него.

— А виждам, макар за мен това да е непонятно, че свикнахте и с това лекомислено същество, малката Адел. И дори с простодушната мисис Феърфакс.

— Да, сър; по различен начин, но се привързах и към двете.

— И бихте съжалявали много, ако се разделите с тях, нали?

— Да.

— Жалко! — възкликна той, като въздъхна и замълча. — Така става винаги в живота — продължи след малко. — Още не си успял да се привържеш към някое приятно място и вече някакъв глас те зове да станеш и да го напуснеш, тъй като часът за отмора е изтекъл.

— Трябва ли да го напусна, сър? — попитах аз. — Трябва ли да напусна Торнфийлд?

— Сигурно трябва, Джейн. Много съжалявам, Джанет, но, изглежда, ще трябва да го напуснете.

Това беше удар. Но аз не се поддадох на отчаянието.

— Добре, сър. Ще бъда готова веднага щом ми кажете, че трябва да сторя това.

— Казвам ви го сега. Тази вечер.

— Значи, възнамерявате да се жените, сър.

— Точ-но та-ка, точ-но та-ка. С присъщата си прозорливост вие отгатнахте това.

— И скоро ли ще стане сватбата, сър?

— Много скоро, моя… тоест мис Еър. Сигурно си спомняте, Джейн, че бяхте известена от мълвата или от самия мен за намерението ми да надяна на шията си свещения хомот на брака и да премина в блаженото царство на съпружеския живот, тоест да взема в прегръдките си мис Инграм. (Наистина, за да я прегърна, са нужни дълги ръце; но това не е беда: колкото по-обемист е такъв прекрасен предмет като моята красавица Бланш, толкова по-добре.) Та както казах… Слушайте, Джейн! Защо обърнахте глава? Нима видяхте още някоя пеперуда? Това бе една дяволска пеперуда, дете, „литнала към своя дом“. Искам да ви напомня, че с присъщия ви такт, който толкова уважавам у вас, с вашата предвидливост, благоразумие и скромност, които така подхождат на вашето отговорно и зависимо положение, вие първа казахте, че в случай че се оженя за мис Инграм, за вас и за малката Адел ще бъде по-добре да се махнете оттук. Ще отмина обидата, която нанасяте на възлюблената ми по този начин. Да, когато бъдете далеч оттук, Джанет, ще се помъча да забравя това. Ще помня само колко мъдро е било вашето предложение — толкова мъдро, че реших да изпълня съвета ви. Адел ще постъпи в училище, а вие, мис Еър, трябва да си намерите друго място.