Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 177

И тъй, аз се връщах в Торнфийлд. Но колко още бих могла да остана там? Не много, в това бях уверена. Мисис Феърфакс ми писа в Гейтсхед, че гостите се разотишли; мистър Рочестър преди три седмици заминал за Лондон и го чакали да се върне след седмица. Мисис Феърфакс предполагаше, че е заминал във връзка с предстоящата си сватба — говорел нещо за покупка на нова карета; тя добавяше, че желанието му да се ожени за мис Инграм все още й се струвало странно, но съдейки по онова, което говорели всички, и по това, което самата била видяла, трябвало да се предположи, че сватбата скоро ще се състои. „Странно, че се съмнява в това — добавих аз мислено. — Самата аз никак не се съмнявам.“

После си зададох въпроса къде ще отида. Цялата нощ сънувах мис Инграм, а призори, в един особено ясен сън, видях как тя затваря пред мен вратите на Торнфийлд и ми сочи някакъв път, а мистър Рочестър стои със скръстени ръце и подигравателно се усмихва, сякаш се присмива и на нея, и на мен.

Не бях определила на мисис Феърфакс точния ден на пристигането си, тъй като не желаех да изпращат за мен в Милкоут нито кола, нито карета. Предпочитах да си направя една самотна, тиха разходка. И ето, оставила куфара си на коняря в странноприемница „Джордж“, аз потеглих съвсем тихо и незабелязано в юнската вечер към шест часа по стария път за Торнфийлд; той вървеше почти Есе през полето и хората рядко го използуваха.

Лятната вечер не беше нито ясна, нито съвсем тиха, но бе приятна и топла. По цялото протежение на пътя косачи събираха сено. Небето, макар и облачно, обещаваше хубаво време; синевата му, която тук-таме се подаваше иззад високите тънки облаци, бе мека и спокойна. Залезът също бе топъл: никакъв студен оттенък не го охлаждаше — сякаш зад разпокъсана завеса от пара гореше огън, запален в някой жертвеник, и през нея проблясваше златиста червенина.

Колкото по-малко път ми оставаше до Торнфийлд, толкова по-радостна ставаше душата ми — така радостна, че дори веднъж се спрях и се попитах на какво се дължи тази радост. Нали не се връщах нито в собствен дом, нито на постоянно местожителство, нито там, където най-близки приятели тъжат за мен и очакват моето завръщане. „Разбира се, мисис Феърфакс щете посрещне със спокойната си, приветлива усмивка — говорех на себе си аз, — а малката Адел ще пляска с ръце и ще скача наоколо; но ти прекрасно знаеш, че не мислиш за тях, а за другиго, който не мисли за теб.“

Но нима има нещо по-упорито от младостта? Нима има нещо по-безразсъдно от неопитността? И двете твърдяха, че ще бъде голямо удоволствие отново да видя мистър Рочестър, независимо дали той ще ме погледне, и добавяха: „Бързай, бързай! Бъди при него, докато можеш, защото остават само няколко дни или най-много няколко седмици и вие ще се разделите навеки.“ И като сподавих в себе си някакво непознато още за мен отчаяние, някакво тежко чувство, което не можех и не исках да търпя в душата си, аз забързах напред.