Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 178

В торнфийлдските ливади също събират сено или по-право косачите вече са свършили работа и се връщат в къщи с гребла на рамо — сега, когато се връщам и аз. Напред остават още една-две ливади, след това трябва да напусна пътя — и ще се озова пред вратите на Торнфийлд. Колко много цъфнали рози! Но нямам време да откъсна дори една, трябва да бързам за в къщи. Минах покрай висока шипка, протегнала гъстолистите си, отрупани с цветове вейки над пътеката. Ето че пред мен е познатата ограда — и изведнъж видях мистър Рочестър, седнал с бележник и молив в ръце; той пишеше нещо.

Не, това не бе привидение. И все пак всеки мой нерв трепереше. За миг изгубих контрол над себе си. Какво значи това? Не очаквах, че така ще треперя, когато го видя, и че ще загубя способност да говоря и да се движа. Ей сега ще се върна обратно, не мога да допусна такава глупост. Има и друг път за в къщи. Но дори да знаех двадесет други пътища, беше вече късно: той ме видя.

— Здравейте! — викна той и остави бележника и молива. — Ето ви най-сетне! Елате насам!

Да кажем, че отида при него, но как би станало това — не знаех. Едва съзнавах движенията си и исках само едно — да мога да си придам спокоен вид и преди всичко да овладея изражението на лицето си, което чувствувах, че упорито отказва да ме слуша и се мъчи да изрази тъкмо онова, което бях твърдо решила да скрия. Но аз имах воал и го спуснах. Може би все пак ще смогна да се овладея и да изляза с достойнство от това положение.

— И тъй, това сте вие, Джейн Еър? И идвате пеш от Милкоут? Да, разбира се, това е в тон с навиците ви: да не изпратите за карета, която, тракайки с колелата си, да ви докара като всички други хора, а да се върнете у дома си незабелязано по здрач, сякаш сте призрак или сянка. Къде, по дяволите, се губихте цял месец?

— Бях у вуйна си, сър; тя почина.

— Отговор в стила на Джейн Еър! Ангели небесни! Тя идва от друг свят, от царството на мъртвите, и ми съобщава това, срещайки ме сам в здрача! Ако смеех, щях да ви докосна, за да се убедя дали сте от плът, или сте сянка, дух!… Но по-скоро бих хванал синия блуждаещ блатен огън. Скитница такава! — добави той, като мълча известно време. — Цял месец ви нямаше при мен! И, разбира се, съвсем ме забравихте, кълна се в това!

Знаех, че за мен ще бъде радост да видя отново господаря си въпреки мъчителния страх, че той скоро ще престане да бъде мой господар, въпреки увереността, че не знача нищо за него. Но мистър Рочестър притежаваше такава изключителна способност да пръска около себе си радост (или така поне ми се струваше), че дори трохичките на тази радост, които той хвърляше за бездомните птички като мен, ми се струваха богато пиршество. Последните му думи бяха за мене балсам: те показваха, че за него все пак има значение дали съм го забравила, или не. И нарече Торнфийлд мой дом. О, ако той наистина беше мой дом!

Мистър Рочестър не мърдаше от стълбичките на оградата, а не ми беше удобно да го помоля да ми стори път. Запитах го дали е бил в Лондон.