Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 179

— Да. Сигурно доловихте това с шестото си чувство.

— Мисис Феърфакс ми писа.

— Съобщи ли ви тя защо съм ходил там?

— О, да, сър! Всички знаели защо отивате.

— Трябва да видите каретата, Джейн, и да ми кажете дали мислите, че ще подхожда на мисис Рочестър, а също и дали съпругата ми ще прилича на кралица, когато се облегне на пурпурните възглавнички. Бих искал, Джейн, външността ми поне малко да съответствува на нейната. Кажете ми, магьоснице, не можете ли с помощта на някаква вълшебна билка или нещо от този род да ме превърнете в красив мъж?

— Никаква магия не ще помогне в този случай, сър — казах аз и мислено добавих: „Единственото вълшебно средство, което ще подействува, са едни влюбени очи; за такива очи вие сте достатъчно красив; или по-право — вашата суровост е по-пленителна от всяка красота.“

Мистър Рочестър понякога отгатваше мислите ми с необяснима проницателност. И този път той не обърна внимание на гласно изразения отговор, но ми се усмихна с особена, характерна за него усмивка, която се появяваше на лицето му много рядко. Изглежда, смяташе, че тя е неподходяща за обикновени случаи. В нея се чувствуваше сърдечна топлота, която ме сгря като слънчеви лъчи.

— Минете, Джанет — каза той, правейки ми път. — Вървете в къщи и нека изморените ви скитнически нозе си отпочинат под приятелски покрив.

Не ми оставаше нищо друго, освен мълчаливо да се подчиня: нямаше нужда да разговарям повече. Преминах оградата, без да кажа нито дума, и смятах да продължа. Но някакъв порив властно ме задържа, някаква сила ме накара да се обърна. И аз казах или по-точно нещо в мен изрази гласно мислите ми въпреки нежеланието ми:

— Благодаря ви, мистър Рочестър, за вашата голяма доброта. Не зная защо, но се радвам, че се връщам отново при вас. Там, където сте вие, е моят дом, моят единствен дом.

И закрачих напред с такава бързина, че той едва ли би могъл да ме настигне, дори да искаше. Като ме видя, малката Адел просто полудя от радост. Мисис Феърфакс ме посрещна с обичайната си приветливост. Лия се усмихна: даже Софи ми каза весело „bon soir“. Всичко беше много мило: няма по-голямо щастие от това да чувствуваш, че хората те обичат и че присъствието ти им доставя радост.

Тази вечер аз реших да не мисля за бъдещето, да не слушам онзи глас, който ми напомняше за близката раздяла и наближаващата печал. След като изпихме чая си и мисис Феърфакс се зае с ръкоделието, след като аз седнах край нея на едно столче за крака, а Адел, коленичила, на килима, силно се притисна до мен, чувството на взаимна привързаност сякаш описа около нас златния кръг на спокойствието и аз безмълвно се помолих раздялата ни да не бъде много скорошна и да не ни тласне далеч един от друг. Но когато неочаквано влезе мистър Рочестър и поглеждайки ни, сигурно остана възхитен от отличното ни разбирателство, когато той каза, че сигурно маминка сега се е успокоила, тъй като осиновената й дъщеря е пак при нея, и добави, че Адел е „prête à croquer sa petite maman Anglaise“⁵⁹, изведнъж изпитах слаба надежда, че може би и след брака си той ще ни остави някъде заедно под своето покровителство и няма да ни лиши напълно от лъчезарното си присъствие.