Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 148

— Моя малка приятелко! — каза той. — Как бих искал сега да бъда на някой усамотен остров само с вас, да се отърва от всякакви неприятности, опасности и ужасни спомени.

— Не мога ли да ви помогна, сър? Бих дала живота си за това.

— Джейн, ако ми трябва помощ, ще я потърся от вас; обещавам ви.

— Благодаря за доверието, сър. Кажете ми какво трябва да направя и аз най-малкото ще се опитам да го изпълня.

— Донесете ми, Джейн, чаша вино от столовата. Те навярно сега вечерят — и ми кажете там ли е Мейсън и какво прави.

Излязох. Всички бяха в столовата и вечеряха, както предполагаше мистър Рочестър; те не седяха на масата, тъй като вечерята беше сервирана на бюфета и всеки си вземаше, каквото желае; с чинии и чаши в ръце гостите се бяха пръснали на малки групички. Всички бяха много весели; цялата стая кънтеше от смехове и весела глъчка. Мистър Мейсън, застанал до камината, беседваше с полковника и мисис Дент и изглеждаше също тъй весел, както останалите. Налях чаша вино, при което мис Инграм се намръщи, навярно възмутена от дързостта ми, и се върнах в библиотеката.

Силната бледост вече бе изчезнала от лицето на мистър Рочестър и видът му бе отново решителен и суров. Той пое чашата от ръцете ми.

— Пия за ваше здраве, светъл дух! — каза той и като изпи виното, ми върна чашата. — Какво правят те, Джейн?

— Смеят се и разговарят, сър.

— А не ви ли се стори, че имат сериозен и загадъчен вид, сякаш са научили нещо необикновено?

— Ни най-малко — те се шегуват и се веселят.

— А Мейсън?

— Той също се смееше.

— Ако всички тези хора дойдат тук и почнат да ме оплюват, какво бихте сторили, Джейн?

— Бих ги изгонила, сър, стига да мога.

Той леко се усмихна.

— А как ще постъпите, ако аз вляза при тях, а те само ме погледнат студено, пошушнат си нещо подигравателно и се изнижат от стаята, оставяйки ме сам? Бихте ли ги последвали?

— Мисля, че не, сър. Би ми било по-приятно да остана при вас.

— За да ме утешавате ли?

— Да, сър, за да ви утешавам, доколкото мога.

— А ако ви обявят за прокажена, задето сте останали при мен?

— Сигурно няма и да науча за това, а дори да науча, какво ме интересуват те?

— Значи, бихте рискували доброто си име за мен?

— Бих направила това за всеки приятел, който заслужава моята поддръжка. А вие положително я заслужавате.

— Върнете се тогава в столовата, приближете се тихичко до Мейсън и му пошепнете на ухото, че мистър Рочестър се е върнал и иска да го види. Придружете го дотук и после ни оставете сами.

— Добре, сър.

Изпълних нареждането му. Гостите учудено се вгледаха в мен, когато с твърда стъпка прекосих стаята. Отидох при мистър Мейсън, предадох му думите на мистър Рочестър и го съпроводих до библиотеката, а след това се качих горе.

Късно през нощта, след като вече си бях легнала, чух, че гостите се разотиват по стаите си. До ушите ми достигна гласът на мистър Рочестър, който казваше: „Насам, Мейсън; ето твоята стая.“

Този глас звучеше весело и ме успокои. Аз скоро заспах.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Бях забравила да дръпна завесата, както правех обикновено, и да спусна транспаранта. Затова, когато ярката и пълна луна (нощта бе ясна) застана срещу прозореца ми и надникна в него, светлият й взор ме пробуди.