Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 146

Виждам само един враг на това щастие — челото; то сякаш говори: „Мога да живея и сама, ако самоуважението и обстоятелствата налагат това. Няма защо заради блаженството да продавам душата си. В гърдите ми се крие съкровище, дадено ми още от рождение; то ще поддържа живота ми даже ако ми бъдат отказани всички обикновени радости или ако за тях трябва да платя с това, с което не бих се разделила.“ Това чело заявява: „Тук разумът е седнал на седлото и държи здраво юздите; той не ще позволи на чувствата да се втурнат напред и да го докарат до бездната. Нека страстите беснеят в душата като същински езичници; нека желанията рисуват хиляди примамливи картини — последната дума ще принадлежи на здравия разум и той ще реши всичко. Нека ме заплашват бури, земетресения и пожари, аз винаги ще следвам този тих глас, който ми съобщава повелите на съвестта.“

Добре казано — думите ти ще бъдат взети под внимание, чедо. Аз уточних вече своите проекти — смятам, че са правилни — и ги съгласувах с исканията на съвестта, със съветите на разума. Зная колко скоро ще увехне младостта и цветът й ще посърне, ако в поднесената й чаша блаженство има дори само една капка позор или само една капка угризение. А аз не искам жертви, скърби и гибел — това не ме привлича. Искам да създавам, а не да погубвам, да заслужа благодарност, а не да предизвиквам горчиви сълзи. Трябва да пожъна усмивки, радост, нежност. Но стига толкова! Струва ми се, че бълнувам в някакъв унес. О, да можеше този миг да продължи ad infinitum⁵⁸; ала аз не ще мога да издържа. Досега се владях напълно. Действувах тъй, както си обещах, че ще действувам, но по-нататък силите ми може би ще ми изневерят.

Станете, мис Еър, и си вървете. Представлението завърши.

Къде бях? Не бе ли сън това? Дали все още не сънувах? Гласът на старицата внезапно се бе променил: тембърът, жестовете и всичко в нея изведнъж ми се стори познато като собственото ми лице в огледало, като думите, произнасяни от собствените ми уста. Станах, но не си тръгнах. Погледнах циганката, разрових въглените в камината и пак я погледнах; но тя нахлупи още повече шапката на лицето си, пристегна по-здраво кърпата под брадата си и отново ми направи знак да си вървя. Пламъкът озари протегнатата й ръка. Дошла вече на себе си и застанала нащрек, аз веднага забелязах тази ръка. Тя беше млада като моята: закръглена и свежа, с гладки правилни пръсти; на кутрето й блесна голям пръстен и аз се наведох напред и се взрях в него. Познах скъпоценния му камък — бях го виждала сто пъти преди това. Отново погледнах циганката в лицето; сега вече то не беше извърнато; тя бе свалила шапката и кърпата и приближи лицето си към мен.

— Е, какво, Джейн, познавате ли ме? — попита един добре известен глас.

— Остана само да свалите червеното наметало, сър, и тогава…