Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 149

Беше късно през нощта и като отворих очи, видях сребристобелия й диск. Луната беше великолепна и някак много тържествена. Надигнах се и протегнах ръка, за да закрия прозореца със завесата.

Боже, какъв вик!

Нощта, тишината и покоят бяха раздрани от див, остър, пронизителен вик, който отекна от единия край на къщата до другия.

Сърцето ми замря, а пулсът ми сякаш спря; протегнатата ми ръка замръзна във въздуха. Викът стихна и вече не се повтори. Каквото и същество да беше издало този ужасен писък, то не би могло скоро да го повтори: най-големият кондор в Андите не би могъл два пъти поред да издаде такъв писък в гнездото си сред облаците. Съществото, издало такъв вик, непременно трябваше да си почине, преди да го повтори.

Викът идваше откъм третия етаж, отгоре. Да, отгоре — в стаята точно над моята, — сега чух шум от борба; съдейки по този шум, това беше борба на живот и смърт. Някой извика с полусподавен глас:

— Помощ! Помощ! Помощ! — три пъти и бързо.

— Никой ли не чува? — отново се разнесе същият глас и после, сред яростен тропот и шум в горната стая, чух:

— Рочестър! Рочестър! За бога! Ела!

Някъде се отвори врата. Някой изтича или по-право се втурна по коридора. Над главата си чух други стъпки и нещо падна; сетне настъпи тишина.

Успях да облека една-две дрехи, макар че крайниците ми трепереха от ужас, и изтичах от стаята си. Всички се бяха събудили: от всяка стая долитаха възклицания, изплашен шепот; отваряха се една след друга врати, надничаха ту едни, ту други лица; коридорът се изпълни с хора. Гостите, включително и дамите, бяха станали от леглата си. „Какво е това?“, „Кой е ранен?“, „Какво се случи?“, „Дайте светлина!“, „Пожар ли има?“, „Крадци ли са ни нападнали?“, „Къде да се денем?“ — се чуваше отвсякъде. Ако не беше лунната светлина, хората щяха да се озоват сред непрогледен мрак. Всички тичаха насам-натам, тълпяха се на групички, някои хълцаха, други едва се държаха на крака. Смущението беше неописуемо.

— Къде, по дяволите, е Рочестър? — викаше полковник Дент. — Няма го в спалнята му.

— Тук! Тук! — отговори му гласът на моя господар. — Успокойте се всички, моля. Идвам.

Вратата в края на коридора се отвори и оттам се появи мистър Рочестър със свещ в ръка. Той слизаше от горния етаж. Една от дамите се затича право към него и го хвана за ръката. Това беше мис Инграм.

— Нещо ужасно ли е станало? — попита тя. — Говорете по-скоро! По-добре е да научим веднага всичко, дори и най-лошото.

— Но гледайте само да не ме смажете или задушите — отговори той, тъй като сестрите Ештън от страх се притискаха о него, а двете вдовици с широките си бели нощници се носеха към него като кораби, вдигнали всички платна.

— Всичко е в ред, всичко е в ред! — викаше той. — Това е просто репетиция на пиесата „Много шум за нищо“. Дамите да не се трупат около мен, защото ще се разгневя страшно.

И действително видът му беше страшен. Черните му очи изпускаха мълнии. Като се овладя с мъка, той добави: