Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 147

— Но връзката му се затегна, помогнете ми.

— Скъсайте я, сър.

— Да. И тъй, долу маските! — И като сне странните си одежди, мистър Рочестър застана пред мен.

— Слушайте, сър, що за странна идея е това?

— Но майсторски я изпълних, нали? Не сте ли на същото мнение?

— С другите дами, изглежда, всичко е било по-сполучливо.

— А с вас?

— С мен вие се държахте не като циганка.

— А как? Както се държа изобщо ли?

— Не, като лекомислен комедиант. С една дума, вие искахте да изтръгнете нещо от мен или да ме въвлечете в нещо. Говорихте глупости, за да ме принудите да говоря и аз глупости. Това не е много хубаво, сър.

— Ще ми простите ли, Джейн?

— Не мога да ви кажа, докато не обмисля всичко. Ако след това не заключа, че съм изпаднала в много глупаво положение, ще се помъча да ви простя; но не трябваше да вършите това.

— О, вие се държахте съвсем коректно, съвсем внимателно, съвсем благоразумно.

Започнах да премислям бързо всичко станало и се успокоих. Всъщност аз бях нащрек почти от самото начало на тази среща. Подозирах, че всичко това може да е някаква комедия. Знаех, че циганките и гледачките не се изразяват като тази мнима старица; освен това бях забелязала, че гласът й е неестествен и че се стреми да крие лицето си. Предполагах, че това може да е Грейс Пул — тази жива тайна, тази загадка на загадките за мен. Но никога не бих помислила, че това е мистър Рочестър.

— Е — каза той, — за какво се замислихте? Какво значи тази мрачна усмивка?

— Учудена съм и се възхищавам от себе си, сър. Надявам се, че сега ще ми разрешите да си отида.

— Не, почакайте още минутка и ми разкажете какво правят онези хора там в гостната.

— Сигурно говорят за циганката.

— Седнете! Разкажете ми какво говорят за мен.

— Не бих искала да стоя дълго, сър; сигурно е вече около единадесет. Ах, да! Знаете ли, че след като заминахте тази сутрин, тук пристигна още един гост?

— Гост ли? Не. Кой е той? Никого не съм очаквал. Замина ли си?

— Не. Каза, че ви познавал отдавна и че ще си позволи да се разположи и да ви почака, докато се върнете.

— Ах, дяволът! Как ли се казва?

— Казва се Мейсън, сър. Идва от Антилските острови — от Спаништаун; мисля, че този град е на остров Ямайка.

Мистър Рочестър стоеше до мен; той ме държеше за ръката, сякаш се канеше да ме поведе към креслото. Когато произнесох името на госта, той конвулсивно стисна китката ми; усмивката замръзна на устните му, дъхът му сякаш спря.

— Мейсън! От Антилските острови! — рече той и тези думи прозвучаха така, сякаш ги бе произнесъл някакъв автомат.

Той три пъти повтори тези думи, като през това време стана по-бял от платно и едва ли съзнаваше какво върши.

— Да не ви е зле, сър?

— Джейн, вие ми нанесохте удар. Нанесохте ми удар, Джейн! — Той се олюля.

— О, сър, облегнете се на мен!

— Джейн, вие някога ми предложихте рамото си; дайте ми възможност да се опра на него още веднъж.

— Разбира се, сър, разбира се!

Той седна и ме накара да седна до него. Държеше ръката ми с две ръце и я триеше нервно. Същевременно господарят ми ме гледаше с много тревожен и печален поглед.