Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 150

— Една прислужница сънувала страшен сън — нищо повече. Тя е неспокойна, нервна жена. Решила, че вижда призрак или нещо подобно и смъртно се изплашила. А сега да ви видя по стаите ви; докато в къщата не се възцари покой, няма да можем да я успокоим. Господа, бъдете така добри да дадете пример на дамите. Мис Инграм, уверен съм, че няма да се поддадете на глупав страх. Ейми и Луиза, върнете се в гнездата си като гълъбчета. Госпожи — обърна се той към вдовиците, — сериозно ще се простудите, ако останете по-дълго в този леден коридор.

И така, било с увещания, било със строгост, той накара всички да се разотидат по спалните си. Не чаках да ме подканя и се върнах в стаята си също тъй незабелязано, както бях я напуснала.

Обаче не си легнах. Напротив, започнах грижливо да са обличам. Шума от последвалата вика борба и зова за помощ бях чула, изглежда, само аз, тъй като всичко това ставаше в стаята над моята. Ето защо бях уверена, че не сънят, присънил се на някаква прислужница, предизвика такъв ужас в къщата и че обяснението, дадено от мистър Рочестър, просто е измислено от него за успокоение на гостите. Затова реших да се облека и да бъда готова в случай на нужда. Като се облякох, седнах до прозореца и останах дълго там, загледана в притихналия парк и посребрените от луната поля, очаквайки нещо, без да зная какво е то. Струваше ми се, че след този странен вик, борбата и зова за помощ ще последва още някаква случка.

Обаче всичко се успокои. Постепенно замлъкна всеки шум и шепот и след около час имението Торнфийлд бе тихо като пустиня. Сякаш сънят и нощта отново възстановиха властта си. Луната беше ниско над хоризонта, тя скоро щеше да залезе. Стана ми неприятно да стоя в тъмнината и студа и реших да си легна така, както бях, облечена. Напуснах прозореца и едва чуто минах по килима. Когато се наведох, за да сваля обувката си, някой почука тихичко на вратата ми.

— Мене ли викате? — попитах аз.

— Будна ли сте? — обади се гласът, който очаквах да чуя, тоест гласът на господаря ми.

— Да, сър.

— Облечена ли сте?

— Да.

— Тогава излизайте, само че тихичко.

Излязох. В коридора стоеше мистър Рочестър със свещ в ръка.

— Трябвате ми — каза той, — вървете след мен. Не бързайте и не вдигайте шум.

Бях обула леки пантофки и стъпвах по пътеката безшумно като котка. Мистър Рочестър мина тихо по коридора изкачи се по стълбите и спря в тъмния и нисък коридор на съдбоносния трети етаж; аз го следвах и спрях до него.

— Имате ли гъба в стаята си? — попита той шепнешком.

— Да, сър.

— А амоняк?

— Да.

— Идете да ги донесете.

Върнах се, намерих на умивалника гъбата, а в чекмеджето си амоняка и пак се качих горе. Мистър Рочестър ме чакаше; в ръката си държеше ключ. Като се приближи до една от малките черни врати, той пъхна ключа в ключалката, постоя така и отново се обърна към мен:

— Нали няма да ви прилошее, ако видите кръв?

— Мисля, че не, макар че не съм имала възможност д се убедя в това.

Почувствувах трепет, като му отговарях. Но нито хлад, нито слабост.