Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 145

— Жаждата на слушателя! — повтори циганката. — Да, мистър Рочестър седи с часове, наклонил глава към пленителните устни, които с такова голямо удоволствие разговарят с него. Мистър Рочестър твърде охотно ги слуша и изглежда много доволен. Забелязали ли сте това?

— Доволен ли? Не си спомням да съм забелязвала на лицето му задоволство.

— Не сте забелязвали? Значи, сте го наблюдавали. А какво сте забелязали, ако не задоволство?

Аз не отговорих.

— Любов — така ли? И като поглеждахте в бъдещето, го виждахте женен, а жена му — щастлива?

— Хм! Не е съвсем така. Макар да сте магьосница, понякога много грешите.

— А какъв дявол сте видели тогава?

— Не е толкова важно. Дойдох тук, за да питам, а не да се изповядвам. Известно ли е вече, че мистър Рочестър ще се жени?

— Да. За прекрасната мис Инграм.

— Скоро ли?

— Бъдещето ще покаже. Но това ще стане, макар че вие с вашата дързост, която трябва да бъде наказана, се съмнявате в това; и те ще бъдат много щастлива двойка. Как може той да не обича такава красива, благородна, остроумна и съвършена във всяко отношение госпожица? И тя, изглежда, го обича. А ако не го обича като човек, обича поне кесията му. Тя смята имението на Рочестъровци за доста апетитно; макар че (да ме прости бог!) преди час й казах за това нещо такова, от което настроението й силно се понижи. Тя изведнъж овеси нос. Бих посъветвала черния й красавец да внимава: ако се появи друг, с по-големи доходи, тя сигурно ще го зареже.

— Но, бабке, аз не дойдох тук, за да ми гадаете бъдещето на мистър Рочестър. Искам да зная своето бъдеще. А вие досега нищо не казахте за мен.

— Вашето бъдеще е още неопределено; във вашето лице една черта противоречи на друга. Съдбата ви е отредила щастие: зная това. Знаех го още преди да дойда тук тази вечер. Тя сложи настрана вашето щастие. Видях я, като го стори. От вас зависи дали ще протегнете ръка и ще го вземете; но дали ще сторите това — ето кое се мъча да отгатна. Коленичете пак на килима!

— Не ме дръжте дълго така; камината е много гореща.

Коленичих. Циганката не се наведе над мен, а само втренчено ме загледа, облегнала се в креслото си. Тя започна да бъбри:

— В очите й блясва огън; взорът им е чист като роса; той е нежен и пълен с чувство; тези очи се усмихват на моето бъбрене; те са изразителни; впечатление след впечатление се отразява в чистата им дълбочина; когато те престанат да се усмихват, са печални; неволна умора натежава върху клепачите им — това е признак на меланхолия, която произхожда от самота. Сега тя извръща поглед; очите й се отклоняват от проницателните ми очи; те насмешливо блясват, сякаш отричат истината, която току-що открих, сякаш не искат да признаят моето обвинение в чувствителност и печал; но тяхната гордост и прикритост само потвърждават моето мнение. И тъй, очите благоприятствуват на щастието.

А пък устата обича понякога да се смее; тя е готова да изказва всичко, което ражда умът; но ми се струва, че обича да мълчи за онова, което изпитва сърцето. Пъргава и гъвкава, тази уста не е създадена да мълчи вечно в самота; това е уста, която е готова много да говори и често да се усмихва, да изразява топли човешки чувства към събеседника. И тя също благоприятствува за щастлива съдба.