Читать «Танц с вампир» онлайн - страница 43

Никой не отговори. Отново потропах на вратата.

Най-накрая вратата бавно се открехна със скърцане. Стоящ настрани, Джеймсън, в черната си униформа на иконом, ме поздрави с широка усмивка.

— Здравейте, госпожице Рейвън. Опасявам се, че Александър не е готов за компанията ви.

— Знам, но трябва да го видя колкото е възможно най-бързо. Може ли да почакам вътре?

— Разбира се. Влизайте. Може да почакате в стаята за рисуване — отвърна Зловещият човек и посочи стаята, където бях чакала Александър за първата ни вечеря заедно. Стаята изглеждаше същата, с античното европейско бюро, прашните древни тапицирани в алено кадифе столове и голямото пиано в ъгъла. — Знаехте ли, че първоначално гостните стаи са били предназначени за опелото на членове от семейството? — каза той така, както само зловещ човек може.

— Интересно, — казах, докато влизах в стаята и си представях какви ли трупове ще се покажат оттам.

— Да ви донеса ли нещо за пиене, докато чакате? — попита ме икономът.

— Не, благодаря. Не исках да се натрапвам толкова рано.

— Моля, чувствайте се удобно. Бих ви правил компания, но трябва да се приготвям. Госпожица Руби ще ме вземе за вечеря довечера.

От тези думи очите на Зловещия светнаха и той изчезна от стаята.

Отворих малкото шкафче. Вътре имаше старовремска канцеларска кутия, с надпис СТЪРЛИНГ и пресъхнала писалка Монтбланк. Щеше да е като сбъдната мечта, ако някога заживеех тук с Александър и Джеймсън. Със сигурност нямаше да променя нищо — може би само щях да добавя малко женски щрихи. Вази с изсъхнали черни рози, портрети на мен и Александър, благоуханни лавандулови свещички, разпръснати из цялото Имение.

Стори ми се, че мина цяла вечност, докато чаках моя вампир да стане от уютния си ковчег. Нетърпението започна да се надигна в мен. Чувствах се като умопомрачена фенка, чакаща зад кулисите рок-звезда.

Издърпах тежките кадифени завеси и прокарах ръка по прашния прозорец. Надникнах навън, когато слънцето бавно се скриваше зад хоризонта. Секундите ми изглеждаха като цял един живот, а минутите — като цяла вечност.

— Александър можа да ви види сега — каза Джеймсън накрая, вече облечен в сив вечерен костюм.

Кубинките ми не можеха да ме придвижат достатъчно бързо по главното стълбище. Изтичах през милионите стаи и нагоре по скърцащите стълби към таванската стаичка на Александър, надявайки се да не поддадат.

Александър ме поздрави, беше в черна тениска от турнето на ICP¹², прекалено големи черни панталони с колан с катарама във формата на белезници и черни гуменки „Конвърс“.

— Видях Валентин — изтърсих още преди гаджето ми да получи шанса да ми каже „здрасти“.

Александър спря. Дебелите му кафяви вежди се смръщиха.

— Беше в къщата ми! — рекох, полуужасена, полуразвълнувана.

— Нарани ли теб — или семейството ти?

— Не.

Александър изглеждаше облекчен, а после отново разтревожен.

— Как е влязъл?

— Били го поканил да преспи. Вечеря с нас — пица. По-подъл е и от Джагър.

— Докато претърсвах гробището и пещерата, той е бил у вас?

Кимнах.

— Защо не дойде при мен?

— Не можех. Не знаех къде си или как да те открия. Не носиш мобилен.