Читать «Танц с вампир» онлайн - страница 41

Точно сега, Валентин може би се срещаше с Александър. Бих се измъкнала от вкъщи — само ако знаех на къде да поема… Имението, гробището или пещерата? Лежах в леглото си с широко отворени очи. Неспокойна, защото не знаех накъде е отлетял Валентин, откакто заплашителният вампир бе изчезнал от стаята на Били.

На следващата сутрин се събудих от пискливия глас на Били преминаващ през вентилационната система. Надигнах замаяната си глава от възглавницата, грабнах пантофите си на „Злобаря от Страната на чудесата⁹“ и се запътих надолу по стълбите. Родителите ми закусваха с кафе и пъпеш канталуп¹⁰, докато четяха съботния дулсвилски вестник.

— Валентин го няма — каза Били, все още по боксерки и с огромната си тениска, затичан към родителите ми. — Нямаше го, когато се събудих. Дори не каза „чао“.

— Сигурен ли си? — попита майка ми — Провери ли из цялата къща?

— Търсих навсякъде.

Родителите ми изглеждаха притеснени:

— Обади ли му се в къщи?

— Нямам му номера — отговори Били.

„Да не би прилепските пещери да нямат телефон?“ — прииска ми се да кажа.

— Може би трябва да отидем до къщата му? — предложи баща ми.

— Каза, че ще отседне при леля си. Но не знам къде живее тя — призна си брат ми.

Трябваше да спра това преди родителите ми да намесят полицията и кмета на Дулсвил.

— За какво е цялата тази суматоха? — включих се. — Видях Валентин да си тръгва снощи след като всички си легнахте. Предположих че му е станало мъчно за вкъщи. Мислех, че знаете.

— Нищо не ми е казал — отбеляза Били.

— Хм може би се е притеснявал. Искал е да те впечатли, а не да изглежда като глупак.

— В началното училище, — започна майка ми, — имах една приятелка, която често идваше със спалния си чувал, но винаги си тръгваше в 22:30.

Били сви рамене и каза:

— Може би си права. — Грабна една чаша със сок и се качи нагоре по стълбите. Последвах го до стаята му и застанах до вратата.

— Какво правеше на компютъра снощи? — попитах.

— Какво те засяга?

— Не буди досаден. Ако не бях аз, щеше да пропълзиш всяко кътче за да намериш другарчето си.

Били завъртя очи и въздъхна.

— Добре, търсехме надгробни плочи.

— Това звучи като нещо, което аз бих правила.

— Е, може би си приличаме повече, отколкото предполагаш.

Погледнах брат си облечен в тениска на Клуба по шах.

— Това и да го видя няма да го повярвам. И защо търсехте надгробни плочи?

Били измъкна нещо от чекмеджето на бюрото си.

— Валентин ги донесе — каза, разгръщайки старовремски парчета хартия.

Били ми показа покрити с офортни рисунки надгробни плочи, същите като онези които Джагър беше използвал, за да украси скривалището си.

— Валентин каза, че са принадлежели на праотците му — продължи Били. — Тези двете са от Румъния. Търсехме нещо за последната, когато ти нахлу. Сега не мога да я намеря.