Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 21

Дънкан погледна към Конрад.

— Какво мислиш за това? — попита той.

— Миналата нощ спахте малко — каза Конрад. — Аз дори още по-малко. Този ми изглежда честен селяндур.

— Не забравяй духът! — предупреди Дънкан.

Конрад повдигна рамене.

— Нямам нищо против духовете.

— Добре, тогава — каза Дънкан. — Отец Ендрю, водете ни, ако обичате.

Пещерата се намираше на около една миля извън селото и за да стигнат до нея те минаха през гробища, които, съдейки по разнообразието и състоянието на надгробните камъни, трябва да са били в употреба от столетия. Близо до центъра се намираше малка гробница, направена от местен камък. Някога в миналото, може би по време на буря, тежкото стебло на голям дъб беше паднало върху гробницата, разтрошавайки малката статуя, закрепена отгоре и избутвайки покривната плоча накриво.

Скоро след това стигнаха до пещерата на отшелника, която беше изкопана в стръмния склон на хълма, с добре прикрит вход от дърветата и гъстия храсталак, и с бълбукащ надолу по дефилето поток.

— Влезте вътре — каза Конрад на Дънкан. — Аз ще разседлая Даниел и ще внеса вързопа на Красавица.

Пещерата беше тъмна, но дори в мрака създаваше усещане за простор. Малък огън гореше в огнището. Отшелникът намери опипом голяма свещ, запали я от огъня и я постави на масата.

Като се разгоря, свещта освети дебел килим от тръстика на пода, груба маса с пейки, които можеха да се придърпват към нея, зле направен стол, сандъци, наредени край пръстените стени, сламеник в единия ъгъл. В друг ъгъл, в един шкаф бяха наредени свитъци пергамент.

Като забеляза, че Дънкан гледа към тях, отшелникът каза:

— Да, аз мога да чета, но едва-едва. През свободното време сядам на светлината на свещта, като сричам и се боря със значенията на думите на древните църковни отци. Съмнявам се, че съм схванал значението им, понеже аз прост човек, а понякога и глупав отгоре на това.Струва ми се, че често тези древни отци са били увлечени от думите, а не от значението. Както ви казах, не съм добър отшелник, но продължавам да се опитвам, въпреки че понякога се чудя на истинските задължения на отшелника. Мисля си, че отшелникът трябва да е най-глупавия и безполезен член на обществото.

— Но е професия — вмъкна Дънкан, — за която хората имат високо мнение.

— Когато се замислих дълбоко ми дойде на ум — продължи отшелникът, — че хората стават отшелници единствено за да избягат от трудностите на някакъв друг начин на живот. Със сигурност да бъдеш отшелник е по-добре за гърба и мускулите, отколкото да се ровиш в земята или да вършиш друга черна работа, с която човек може да изкара прехраната си. Запитах се дали съм такъв тип отшелник и, честно казано, трябва да отговоря, че не знам.