Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 22

— Казахте, че сте се скрили тук когато Опустошителите дошли и, че те не са ви намерили. Това не ми изглежда съвсем вярно. През цялото ни пътуване не видяхме нито един оцелял. Освен една група главорези и бандити, които живеят в едно имение и са били достатъчно умели или щастливи да успеят да го защитят.

— Говорите за Харолд, Разбойника?

— Да. Как сте узнали за него?

— Вестите пътуват през Опустошените земи. Има разносвачи на новини.

— Не ви разбирам.

— Малкият народ. Елфите, тролите, джуджетата, феите и призраците …

— Но те…

— Те са местен народ. Те живеят тук от незнайни времена. Може да са непоносими понякога и са неприятни съседи, и, със сигурност, личности, на които не може да се вярва. Може да са пакостни, но не са злонравни. Те не се наредиха до Опустошителите, а сами се скриха. И предупредиха много други.

— Те ви предупредиха, така че можахте да се скриете.

— Едно джудже дойде да ме предупреди. Не го смятах за приятел, тъй като годините наред ми е погаждало жестоки номера. Но, за мое учудване, открих в негово лице неочакван приятел. Неговото предупреждение ми даде време да загася огъня си, така че димът да не ме издаде, макар да се съмнявам, че малкото пушек от моя беден огън би ме издал на някого. Той би останал незабелязан в големия пожар, който настъпи, след като Опустошителите пристигнаха. Потънаха в пламъци колибите, купите сено и слама, хамбарите и нужниците. Те изгориха дори нужниците. Можете ли да си представите?

— Не, не мога — отвърна Дънкан.

Конрад влезе с тежки стъпки в пещерата и стовари седлото и вързопа встрани от вратата.

— Чух, че казахте дух — избуча той. — Тук няма никакъв дух.

— Той е плах — отговори Ендрю. — Крие се от посетителите. Мисли, че никой не иска да го види. Той не обича да плаши хората, въпреки че наистина няма нищо, което би могло да изплаши някого. Както ви казах, той е много разбран и внимателен дух.

Той повиши глас.

— Дух, излез оттам. Излез и се покажи. Имаме гости.

Струйка бяла парообразна субстанция се заизточва с нежелание иззад шкафа с пергаментите.

— Хайде, хайде — подкани го нетърпеливо отшелникът. — Можеш да се покажеш. Тези господа не са изплашени от теб и ще е проява на учтивост да излезеш и ги поздравиш.

Отшелникът каза с половин уста на Дънкан:

— Имам си много неприятности с него. Той мисли, че е позорно да бъдеш дух.

Бавно Духът прие форма над шкафа, след което доплува до нивото на пода. Той беше класически дух, облечен с бял чаршаф. Единственият отличителен белег беше къса примка от въже завързано около шията му, с около два фута от въжето висящи надолу отпред.

— Аз съм дух — каза той с кух, бумтящ глас, — без място за обитаване. Обикновено духовете обитават мястото на смъртта си, но как би могъл някой да обитава дъбово дърво? Опустошителите извлякоха бедното ми тяло от гъсталака, в който се бях скрил, и незабавно ме окачиха на въжето. Можеха да ми окажат внимание, струва ми се, като ме обесят на някой могъщ дъб, един от тези горски патриарси, които се срещат толкова често в нашите гори, високи дървета, които стърчат доста над останалите и са с голяма обиколка. Но те не направиха това. Те ме обесиха на един мършав, недорасъл дъб. Дори в смъртта ми се подиграха с мене. През живота си аз просех милостиня пред църковните врати и живеех бедно от това, тъй като имаше хора, които разпространяваха слухове, че аз бих могъл да работя както всеки друг човек. Те казваха, че аз само се преструвам, че съм сакат.