Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 19

3

Седрик ги остави доста преди зазоряване, след като ги заведе до една гъста гора, където прекараха остатъка от нощта. Конрад събуди Дънкан скоро след изгрев слънце и двамата закусиха сирене и хляб, тъй като не желаеха да палят огън. След това се отправиха отново на път.

Времето се беше оправило. Вятърът постепенно намаля и спря. Облаците бяха изчезнали и слънцето беше топло.

Пътуваха през пуста местност покрита с дървета, с дълбоки дерета и приказни долинки, пресичащи гората. От време на време минаваха през малки ферми, където постройките бяха изгорени, а узрялото жито стоеше неожънато. Освен няколкото гарвана, които летяха мълчаливо, като че ли се страхуваха от тишината на страната, над която летяха, и случайните подплашени зайци, които изскачаха от един гъсталак и се шмугваха в друг, те не видяха следи от живот. Цялата страна създаваше усещане за мир и благополучие, и това беше странно, понеже това беше Опустошената земя.

Няколко часа по-късно се изкачваха по стръмен склон през гората. Дърветата започнаха да изтъняват и скоро достигнаха края на гората. Пред тях лежеше безплоден, скалист хребет.

— Стойте тук — каза Конрад на Дънкан. — Аз ще отида напред и ще разузная.

Дънкан застана до Даниел, наблюдавайки как големия мъж се изкачва бързо нагоре по хълма, като се привежда, и се насочва към скалиста издатина, стърчаща над билото. Даниел потърка меката си муцуна в рамото на Дънкан и леко изпръхтя.

— Тихо, Даниел! — рече Дънкан.

Дребосъкът застана на няколко фута пред тях, с наострени уши. Красавица направи няколко крачки и застана от другата страна на Дънкан, който протегна ръка и я потупа по шията.

Тишината изтъня до пределната си точка, но не се пречупи. Нямаше нито звук, нито движение. Ни едно листо не шумолеше. Конрад беше изчезнал между скалите. Времето сякаш беше спряло. Даниел помръдна ушите си и отново потърка муцуната си в рамото на Дънкан. Този път не издаде звук.

Конрад се появи отново, като пълзеше като змия между скалите. След като беше изцяло прикрит от хребета, той тръгна бързо надолу по склона.

— Видях две неща — каза той.

Дънкан изчака без да казва нищо. Понякога се налагаше Конрад да бъде изчакван.

— Има село от другата страна на билото — каза най-накрая Конрад. — Черно и изгорено. Освен църквата, Тя е каменна и не е могла да изгори. Никой не помръдва. Там няма нищо.

Той спря и след това заяви:

— Не ми харесва. Мисля, че трябва да заобиколим.

— Каза, че си видял две неща.

— Надолу по долината. Има мъже на коне, които отиват надолу по долината, далеч отвъд селото.

— Хора?

— Мисля, че видях начело пред тях Разбойника. Доста далече е, но мисля, че го разпознах. Около тридесет човека са.

— Мислиш ли, че ни преследват? — попита Дънкан.

— А защо иначе ще са тука?

— Поне знаем къде са те — каза Дънкан, — а те не знаят къде сме ние. Те са пред нас. Изненадан съм. Не мислех, че ще ни последват. Отмъщението може да излезе скъпо на място като това.

— Не е отмъщение. Те искат Дребосъка и Даниел.

— Мислиш, че заради тях са тук?

— Добре е да имащ боен кон и бойно куче.