Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 23

— Той беше мошеник — каза отшелникът. — Можеше да се труди като всички други.

— Чухте ли? — попита духът. — Чухте ли? Дори и мъртъв съм окачествяван като измамник и мошеник. Правят ме на глупак.

— Ще кажа следното за него — заяви отшелникът. — Удоволствие е да е край мене. Той не се занимава с триковете, които други духове използват за да досаждат.

— Ще се опитам — каза Духът — да бъда малка неприятност. Аз съм несретник, иначе нямаше да съм тук. Нямам подходящо място за обитаване.

— Е, след като посрещна господата и поговори с тях по приличен начин — продължи отшелникът — можем да преминем към други въпроси. Споменахте нещо за сирене — обърна се той към Конрад.

— А също бекон и шунка, хляб и мед — каза Дънкан.

— И вие ще споделите всичко това с мене?

— Не бихме могли да ядем и да не го споделим с тебе.

— Тогава аз ще стъкна огъня — възкликна Ендрю — и ние ще си направим пир. Ще изхвърля зеленчуците, които съм събрал. Освен ако не харесвате вкусът на зеленчуци. Може би с парче бекон.

— Не обичам зеленчуци — обяви Конрад.

4

Дънкан се събуди през нощта и в пристъп на паника не може да разбере веднага къде се намира. Нямаше отправна точка, само плесенясала тъмнина с особено трепкане в нея, като че ли се намираше в някакво предверие на ада.

След това видя вратата, всъщност не врата, а отвор, меката лунна светлина отвън и, на трепкащата светлината на огъня — силуета на Дребосъка, изтегнал се отпред. Главата му лежеше отпусната върху лапите му, протегнати пред него.

Дънкан огледа наоколо и видя, че светлината идва от слабия огън, който гореше в огнището. На няколко фута от него Конрад лежеше по гръб, с ръцете отпуснати покрай тялото. Големият му гръден кош се повдигаше и спускаше. Дишаше през уста, като издаваше пръхтящ звук при издишване.

Нямаше следа от отшелника. Вероятно той беше върху сламеника си в другия ъгъл. Въздухът миришеше слабо на дим, а над главата си Дънкан можеше да различи смътните форми на китките билки, окачени от отшелника да се сушат. Отвън се чу слаб тропащ звук. Това сигурно беше Даниел, някъде не много далече.

Дънкан придърпа одеялото да брадичката си и затвори очи. Със сигурност до зазоряване имаше още няколко часа и би могъл да поспи още малко.

Но сънят не идваше с желание. Колкото и да се мъчеше да ги прогони, събитията от последните няколко дни маршируваха отново и отново из главата му. И този парад на събитията отново го накара да почувства суровостта на приключението, в което се беше впуснал. В пещерата беше доста уютно, но отвън лежеше Опустошената земя с нейния товар от зло, с изгореното село само на миля от тук, в което беше останала само църквата. Не само Злото, напомни си той, но и група лоши мъже, предвождани от Разбойника, които преследваха малкия му отряд. За момента, обаче, той можеше да забрави Разбойника, който беше отминал някъде напред.