Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 20

— Предполагам, че е така. Вероятно ще си имат неприятности, ако се опитат да ги хванат. Двамата няма да сменят доброволно господарите си.

— Сега какво ще правим?

— Проклет да съм, ако знам — каза Дънкан. — Насочват се на юг, нали?

— На юг и на запад, също. Малко на запад. В посоката, в която отива долината.

— Тогава по-добре би било да завием на изток. Да заобиколим селото и да увеличим разстоянието до тях.

— Те са доста далече. Все пак, колкото по-далече, толкова по-добре.

Дребосъкът се изправи на крака, извъртайки се наляво и в гърлото му се надигна глухо ръмжене.

— Кучето усеща нещо — каза Дънкан.

— Човек — поясни Конрад. — Това е ръмжене за човек.

— Откъде знаеш?

— Знам целия му език — рече Конрад.

Дънкан се завъртя в посоката, в която гледаше Дребосъкът. Не видя нищо. Нямаше никакъв знак, че там има човек.

— Приятелю — подвикна Дънкан доброжелателно, — на твое място бих излязъл. Не би ми харесало да насъскам кучето по тебе.

За момент нищо не се случи. След това няколко храста се размърдаха и от тях излезе човек. Дребосъкът се спусна към него.

— Остави го! — викна Конрад на кучето.

Човекът беше слаб и блед като мъртвец. Той носеше оръфана кафява роба, която достигаше до глезените му. На раменете му се беше надиплила качулка. В дясната си ръка носеше дълга, възлеста тояга, в лявата стискаше шепа растения. Кожата му беше толкова плътно прилепнала към черепа, че костите си личаха. Брадата му беше проскубана.

— Аз съм Ендрю, отшелникът — заговори той. — Не исках да ви преча. Затова, щом ви зърнах, се скрих. Бях тръгнал да събирам зеленчуци, колкото да имам за моята вечеря. Дали няма да ви се намери малко сирене?

— Имаме сирене — изръмжа Конрад.

— Сънувам сирене — рече Ендрю, отшелникът. — Събуждам се нощем и разбирам, че си мисля за парченце сирене. Много време измина от последния път, когато вкусих сирене.

— В такъв случай — обяви Дънкан, — ще се радваме да ти дадем малко. Конрад, защо не свалиш този чувал от гърба на Красавица.

— Не, почакайте малко — възрази Ендрю. — Няма нужда да го правите. Вие сте пътници, нали?

— Можеш да видиш, че сме — отговори Конрад, не твърде радостно.

— В такъв случай, защо не прекарате нощта при мене. Зажъднял съм за гледката на човешки лица и звука на човешка реч. С мене е Духът, разбира се, но да говориш с него има малко общо с разговора с някого от плът.

— Дух ли? — попита Дънкан.

— Да, дух. Един много честен дух. И много разбран при това. Нощем не се занимава с дрънкане на вериги и стенания. Той споделя килията ми от деня, когато беше обесен. Опустошителите го направиха.

— Опустошителите, разбира се — каза Дънкан. — Би ли ни казал как избяга от Опустошителите?

— Скрих се в килията си — рече Ендрю. — Всъщност тя е пещера и не е толкова малка, тясна и мизерна, колкото би трябвало да бъде истинската килия. Страхувам се, че не съм истински отшелник. Не се занимавам с умъртвяване на плътта, както правят истинските отшелници. Отначало изкопах пещерата до размерите на килия, както предполагах, че трябва да направя, но с течение на годините аз я разширих и сега е просторна и доста удобна. Има достатъчно място за вас. Скрита е доста надалече. Там ще бъдете на сигурно място, далече от наблюдатели, както предполагам повечето пътници на място като това естествено биха искали да бъдат. Вечерта се спуска и тъй като скоро трябва да си търсите лагер, не бихте могли да намерите по-добро място от моята килия.