Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 158

— Къде са драконите? — запита Конрад. — Трябва да има дракони. Така каза Дявол. Чух го да го казва.

— Хайде — заповяда Дънкан. — Размърдай краката си. Тръгвай. Скърцай със зъби и се движи. Облегни се на мене.

— Не е правилно да се облягам на вас, милорд.

— Проклятие, облегни се на мене — викна Дънкан.

Конрад се наклони напред и се облегна тежко на Дънкан, като дишаше трудно, трепереше и се олюляваше. Стъпка по стъпка, двамата се придвижваха напред.

Бяха паднали малко зад другите, но не много далеч. Колоната се придвижваше бавно. Всички са изтощени от този ужасен преход през блатото, каза си Дънкан. Някъде в началото на колоната Даян подкарваше Ендрю пред себе си, като го държеше буден, предпазваше го от падане и го караше да върви.

Засега нямаше никаква следа от дракони. Може би, рече си Дънкан, няма да има никакви дракони. Макар да знаеше, че това е повече, отколкото можеше да се надява.

Ако оплакването спреше само за минута, помисли си той, за да им даде възможност да поемат дъх. Оплакването и натискът, усещането за тежестта на оплакването ги притискаха надолу, натиск, който държеше блатото неподвижно, равно и спокойно, една голяма длан, която се притискаше във водата.

А след това, по някаква причина, която той не знаеше, като интуиция, която дойде като нетърсена истина, като знание, което внезапно разцъфна в мозъка му, той разбра, че не е само оплакването, което го притиска, а нещастието на света — цялото нещастие и омраза, целият ужас, цялата болка и вина — събрани по някакъв начин, изтеглени от всички хора по света и концентрирани тук, като се събираха като във фуния над острова пред него, за да се покажат, за демонстрират цялата си сила. Като че ли всички хора от света се събираха тук на изповед, търсейки утешението и подкрепата, която можеше да им даде подобен обред, и като ги получаваха, поне до известна степен, от оплакването, което се носеше от острова. Дали нещастието и вината, болката и ужасът не се превръщаха тук в оплакване, което се даваше на вятъра за да бъде разнесено надалече?

Това беше зашеметяващо знание и той му се противопостави, защото то беше ужасно, беше неразумно и невероятно, беше невъзможно да има такова нещо — безсрамно, неприлично, варварско. Беше чудо, помисли си той, че островът не се мята в гърчовете на агонията, че езерото не изпуска пара и не ври от ударите на този поток от нещастие.

И все пак, докато се противопоставяше на това неканено знание, той разбра, че това е истина и знаейки това натиска му изглеждаше още по-голям и по-угнетяващ, по-безмилостен отколкото беше преди.

Пред тях се мержелееше малък остров, нищо повече от буца скали, стърчащи от водата на стотина ярда от острова на оплакването. Докато гледаше напред, Дънкан видя отново трите остри върха на по-големия остров, очертани като големи сини кули на фона на бледата синева на небето. Луната почти беше залязла. Плуваше само на педя над тъмнината на западния хоризонт. Като погледна на изток му се стори само като възможност, че зората може да настъпи скоро. Не можеше да бъде уверен, но изглеждаше, че на изток небето просветлява — пръв намек за изгряващото слънце.