Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 157

— Има предостатъчно доказателства за страхът им от вас — заяви Духът. — Всъщност те никога не са излизали срещу вас, поне не членове на Ордата. Изпращали са плешивите срещу вас, а може би те дори не са членове на Ордата. Може би те не са повече от същества, създадени с магия — войници, носители на заповедите, които не познават чувството на страх.

— Това, което духът казва, е вярно — рече демонът. — Ако Ордата не се страхуваше от вас, щяхте да сте мъртви от дни.

— Какво ще правите сега? — попита Духът. — Те са застанали и ви очакват.

— Не можем да отстъпим — заяви Дънкан. — Отидохме твърде далече за да мислим за връщане. Колкото по-бързо преминем блатото, толкова по-бързо ще се изправим пред тях. Може би ще успеем да се промъкнем край тях. Не знам. Единственото нещо, което не можем да направим е да им дадем време. Това ще им даде възможност да завършат роенето си.

— Какво ще правите, когато се срещнете с тях? — попита Духът. — Свитата ми душа се свива още повече при тази мисъл.

— Ще направим каквото можем — отговори Дънкан. — Може би когато ги срещнем, ще знаем какво трябва да направим.

Той скочи на крака.

— Бъди готов да ни водиш — каза той на Дявол. — Тръгваме веднага.

29

Оплакването ставаше все по-силно и по-тежко — тежко в смисъл, че притискаше по-здраво земята и водата, и тези неща, които живееха или пътуваха по земята и водата, като че ли голяма невидима ръка с широко разперена длан буташе надолу, като смачкваше всичко, което лежеше под нея.

Конрад се спъна и политна напред, а ръката му се плъзна по рамото на Дънкан, което стискаше за опора. Дънкан се мушна напред и встрани, за да се опита да попречи на Конрад да падне и го обхвана с ръка, но ударът на тялото на големия мъж ги тласна и двамата във водата.

Конрад падаше за трети път откакто бяха започнали изтощителния опит да достигнат преди зората острова на оплакването. В няколко други случая Дънкан успяваше да го хване достатъчно бързо за да предотврати падането.

Дънкан се измъкна от водата и с теглене и бутане успя да изправи Конрад на коленете му. Големият мъж пръхтеше и кашляше, като плюеше водата, която беше глътнал.

— Милорд — изхриптя той, — защо не продължите без мене?

— Защото заедно започнахме това пътуване — отвърна Дънкан — и, за Бога, ще го завършим заедно.

Конрад се изправи с мъка, като се олюляваше на краката си.

— Заради ръката е — поясни той. — Болката отнема силите ми. Тресе ме треска. Вървете. Аз ще ви следвам. На четири крака, ако се наложи, но ще ви следвам.

— Ще те нося ако се наложи.

— Милорд, не можете да ме носите. Ще бъде като да носите кон.

— Или ще те влача за краката — допълни Дънкан.

— Къде ми е тоягата? — попита Конрад.

— Снупи я носи.

— Твърде тежка е за него. Може да я изпусне и тя ще отплува надалеч от него.

— Погледни — каза Дънкан. Ето там е островът на оплакването, точно пред нас. На половин миля. Толкова трябва да минем. И ще бъдем там навреме. Все още няма и знак за зората.