Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 156

— Ще имаме по-добра възможност да се отбраняваме ако сме върху острова?

— Да, по-големи шансове. Няма да могат да долетят до нас. Размахът на крилете им е голям и не могат да ни достигнат между скалите на острова. Ще дойдат до нас, разбира се, по земя, но тогава ще бъде по-лесно да се справим. Ако убием един-два и другите може би ще се разпръснат. Всъщност драконите са страхливи.

— В такъв случай мислиш, че трябва да тръгваме?

— Какво ни задържа?

— Ендрю едва се държи на крака. Конрад има силни болки и започва да го тресе.

— Сложете единия от тях на коня.

— Мег вече язди Даниел. Разбира се, тя не тежи повече от перо, но не искам да го товаря повече. Мразя да го изморявам. Той е най-добрия боец, когото имаме. Когато дойде време да се бием с драконите, искам да са бие по най-добрия начин, на който е способен.

— Милорд — заяви Дявол. — Мисля, че е важно да достигнем острова преди зазоряване.

— След като достигнем острова на оплакването, колко ще ни остава за да прекосим блатото.

— Малко разстояние. Около една миля. Близо е до западния бряг.

— От острова можем да бягаме към брега въпреки драконите.

— Ако ни видят, че напускаме острова, може би няма да ни преследват толкова сериозно. Тяхната работа е да пазят острова. След като го напускаме, ние няма повече да бъдем заплаха. Мисля, че може да стане така. Само предполагам.

Над тях се чу меко шумолене. Дънкан погледна нагоре и видя, че към тях плува Духът.

— Нося лоши вести — заговори Духът. — Неочакваното се приближава към нас.

Той направи драматична пауза.

— Добре — обади се Дънкан. — Престани с глупавото си позиране, поеми си дъх и стовари върху нас цялото нещастие.

— Нямам нужда да си поемам дъх — отвърна Духът. — Както добре знаете, аз нямам дъх, когото да поемам. И нямам намерение да стоварвам нещастие изобщо върху когото и да е. Само ви казвам истината.

— Тогава започни с нея — настоя нетърпеливо Дънкан. — Кажи ни великата истина.

— Ордата прекрати движението си на север и се връща — обяви Духът. — Установиха се на западния бряг, срещу острова на оплакването и частите и започнаха да оформят масивна сфера.

— Боже мой — възкликна Дънкан, — рояк. Те започват да образуват рояк.

— Рояк ли? — попита Духът.

— Да, рояк — Дънкан се обърна към Дявол. — Каза ми за техните навици свързани с роенето.

— Казах ви това, което съм чувал — отвърна Дявол.

— Отбранително роене, каза ти. Придобиват сила от личния контакт, почти всеки със всеки, на всички членове на Ордата. Те се скупчват. Събират се за да посрещнат опасността.

— Това — допълни Дявол — беше тълкованието на това явление, което аз чух.

— Срещу нас, за Бога — каза Дънкан.

— Ако това, което ви казах преди е вярно — рече демонът, — бих допуснал, че защитата трябва да е срещу нас. Ние сме единствената възможна опасност наоколо.

— Кутбърт ми каза, че Ордата бяга изплашена — вмъкна Дънкан. — Нямаше представа какво може да ги е изплашило. Но защо ще се плашат от нас? Те ни срещнаха и ни биха. Няколко пъти бягахме от тях. Какво опасност представляваме?