Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 155

— Стой тук и си почивай — каза му той. — Не мърдай докато не дойда да те взема. Напълно си изтощен.

Ендрю не отговори. Седеше със сгънати колене, ръцете, поставени върху тях, а главата му беше отпусната върху прегънатите ръце.

Дънкан се изкатери по скалите и откри останалите от компанията от другата страна да се настаняват за почивка. Обърна се към Снупи.

— Мисля, че трябва да изчакаме малко. Сигурно всички са изморени. Ендрю почти си е изпял песента.

— Така са и другите — отвърна Снупи. — Макар да е голям и жилав, Конрад не издържа повече. Ръката го боли много. Трябва да поговорите с Дявол. Обсъдете го с него. Адски е склонен да продължава. Демонът е здрав като кожа на тъпан. Не знае какво е умора. Може да продължава вечно. Ще иска да тръгнем след като сме си починали малко.

— Защо е това бързане?

— Не знам. Трябва да сме преминали половината досега. Трудно е да се прецени. Тук всичко изглежда едно и също. Няма никакви ориентири.

— Ще поговоря с него. Може би има някаква причина. Виждал ли сте Нан?

Снупи направи гримаса.

— Мисля, че си е отишла.

— Имате предвид, че ни е изоставила?

— Не мога да бъда сигурен, но мисля, че е възможно. Тя не е добър летец. Знаете това. По-скоро пърха отколкото лети.

— Да, знам.

— Над земя, където може да кацне навсякъде или във всеки момент, тя няма да има нищо против. Но тук, ако реши да слезе долу, няма нищо твърдо за да стъпи върху него, а само вода. Баншитата мразят водата. Освен това, тук има опасности.

— Имате предвид онези неща, които ни нападнаха.

— Да, тях. Ние сме напълно в безопасност, докато сме върху хребета. Тук не могат да ни достигнат. Водата е твърде плитка, а те са твърде големи. Иначе, щяхме да сме излапани.

— Има ли други опасности?

Снупи помръдна рамене.

— Не знам. Приказки. За блатото има всякакви истории. Никой не го познава и ето как тръгват приказките. Никой не е рискувал да навлезе в него.

— И мислиш, че Нан си е отишла?

— Така мисля. Не знам. Така или иначе, не ми каза.

— Може би е сметнала, че е направила достатъчно за нас.

— Възможно е да е така — съгласи се Снупи.

Дънкан слезе надолу по острова до водата. Там откри Дявол, настанен върху един камък. Беше се привел надолу.

— Хората са като пребити — започна Дънкан. — Има ли някаква причина, поради която да не прекараме тук докато стане светло за да си починем?

— Трябва да прекосим блатото колкото се може по-бързо — отвърна Дявол. — Вижте там — посочи той и Дънкан се втренчи в указаната посока. — Виждате ли тези върхове там? Три върха. Трудно се различават.

Дънкан поклати глава.

— Не съм сигурен, че ги виждам. В един момент помислих, че виждам нещо, но не съм сигурен.

— Върховете са Островът на Оплакването на Света.

— Мястото, където се намират драконите.

— Точно така — потвърди Дявол. — Могат да не ни видят в тъмнината. Може би драконите могат да виждат на тъмно. Не съм сигурен. Но дори и така да е, не виждат много добре. Ако бихме могли да достигнем острова преди зазоряване, може да си нямаме много проблеми с тях. Но ако ни забележат на открито, сред водата, и все още имаме да вървим много, те ще ни изкълват до смърт. Ще ни избият един по един.