Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 154

— Някой ден — каза сурово Дънкан — това твое смазващо самосъжаление, което чувстваш, ще бъде смъртта и проклятието ти. Помни, човече, че си войник на Бога, може би самозван, но все пак, в твоя ум, оставаш такъв.

— Да — съгласи се Ендрю, — войник на Бога, но лош войник. Един малко пипкав, глупав войник, който трепери вътрешно от страх, който не намира никаква радост в призванието си, който се насилва да бъде това, което може би не е.

— Ще се почувстваш по-добре — успокои го Дънкан — след като си починеш. Денят беше труден и ти не си вече млад. Показа ни истинския дух на войника, като се държа толкова добре.

— Може би щеше да бъде по-добре — каза Ендрю — ако си бях останал в моята проста килия, вместо да търся приключения. Това пътуване ми разкри повече за самия мене, отколкото е приятно да знам. Нищо не съм довел до край и …

— Задръж малко — прекъсна го Дънкан. — Според мене си извършил доста неща. Ако не беше освободил демона, той нямаше да е в състояние да ни преведе през блатото.

Ендрю засия.

— Не съм мислил за това — каза той, — въпреки че за да направя това, аз помогнах на един сатанински дявол.

— Той не принадлежи на Сатаната повече. Помни това. Той е избягал от Ада.

— Но той все още е създание на злонамереността. В него няма благоволение и никаква вероятност …

— Ако с това имаш предвид, че той не се е покръстил, това е вярно. Но от гледна точка на това, което е направил, ние трябва да го считаме за приятел и съюзник.

— Милорд, понякога ми се струва, че имате особена ценностна система.

— Всеки от нас — отвърна Дънкан — трябва да преценява сам. А сега се успокой. Ако се спънеш пак, ще трябва да те ловя като риба.

Като последва все още залитащия, несигурен отшелник, Дънкан се взря в блатото. Представляваше равни място, голям воден простор, който се разстилаше на всички страни, разкъсан тук-там от тъмни петна, които можеха да бъдат тръстики, растящи в плитчина или малки острови от върби, вкоренени в плитката кал.

Оплакването продължаваше, издигащ се и падащ, самотен звук, който можеше да разкъса сърцето на човек, който си е позволил да слуша само него и нищо друго. След известно време, дори при невнимателно слушане, звукът доби тежест, като че ли беше субстанция, която тегнеше върху слушащия. Дънкан откри, че се чуди, дали не е тежестта на оплакването тази, която прави блатото толкова плоско и безлично. Нищо, каза си той, дори и водна пустош като тази, не може да остане незасегнато от тежестта на оплакването на света.

Пред тях се мержелееш камара скали, друг остров, по-който се изкачваха тези пред тях. Дънкан увеличи крачката си, хвана ръката на Ендрю и му помогна да се изкачи върху големите плочи от разцепени скали. Откри една плоска плоча, подходяща за сядане, помогна на Ендрю да се отпусне и седна върху нея.