Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 24

Лундквист го погледна.

— Невероятно. Знаехме, че ще вземем планерист, но нямах представа, че под тази качулка ще бъдеш ти. Кристофър… мисълта, че точно ти можеш да се окажеш на-ко, наистина не е за вярване. Просто… няма смисъл!

Стив вдигна рамене.

— Все някой трябва да е. — Погледна през плексигласовия похлупак и се зачуди дали присъствието на Лундквист е просто съвпадение, или — понеже се познаваха — я бяха изпратили да го разпита. Може би дори свалянето на качулката като жест на солидарност беше част от този замисъл. Какъвто и да беше отговорът, ако Лундквист се надяваше да го хване в някакво нарушение на кодекса, щеше да удари на камък. През петте месеца в плен при мютите нещо в него се беше променило. Предишните му автоматични, почти роботски реакции на военната дисциплина, която управляваше мислите и поведението на всички във Федерацията, бяха забравени. Беше го разбрал в момента, когато Хармър, лейтенантът с бебешкото лице, беше изскочил от станцията с тежковъоръжените си хора и го беше пребил.

От най-ранна възраст Стив беше свикнал да прикрива чувствата си. Беше усвоил това умение, за да използва системата за своя собствена изгода, но въпреки това напълно вярваше в нея. Тази сигурност сега се беше изпарила; времето, прекарано с мютите, беше разкрило слабостта на Федерацията; беше го накарало да иска нещо друго вместо онова, което тя можеше да му предложи. Още не беше съвсем сигурен какво е това „друго нещо“. Знаеше само, че иска нещата да стават по неговия начин. Сега, когато се беше върнал, той щеше да говори и да прави каквото трябва — и да играе една много по-сложна игра.

Въпреки това Стив нямаше никакви илюзии. Това не беше непоследователна битка на умове или абстрактен триумф на воля. Той щеше да се изправи срещу колективната сила на Федерацията и вездесъщата мощ на Първото семейство.

Тази игра беше смъртоносно състезание, в което и най-малката погрешна стъпка можеше да му струва живота.

— Взех нещата ти отзад. Ножа на Нейлър и каската на Фазети. Лу?…

— Отиде в месарския бизнес. — „И не само метафорично“ — помисли си Стив. Всеки път, когато видеше този шлем, той го свързваше с набитата на кол глава на Фазети. През цялото време, докато беше пленник, така и не разбра какво бяха направили мютите с тялото. Беше се старал да не мисли за възможността части от Фазети да са били в някоя от гъстите горещи ароматни яхнии, с които го бяха хранили.

Погледна назад през рамо, огледа въздушната формация отдясно и забеляза промяната.

— На какво летят твоите приятели… на „Ред Ривър Спешъл“?

Лундквист се усмихна.

— „Скайхок Марк Ту“. Част от партида, докарана за полеви изпитания.

— Какво е станало с пушката, монтирана над кабината?

— Вместо нея имаме монтиран отпред неподвижен огневи комплект, наречен Тор². Шест въртящи се цеви, задвижвани с мотор и захранвани от барабан, изстрелващи хиляда и двеста куршума в минута.

— И този ли е с такова въоръжение?

— Не, този е транспортен.

Стив кимна към капака на кабината.

— Това сигурно е чудесно срещу дъжд. Издържа ли обаче на мютските стрели?