Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 22

— Благодаря.

Андерсън кимна на майор Роскоу.

— Сложи му качулката.

Роскоу нахлузи качулката на Стив и завърза връзката. Вратата се отвори, по пода затропаха ботуши, после го хванаха за ръцете и бързо го изведоха от кабинета.

Андерсън се обърна към любимия си майор.

— Джери, зная, че Брикман беше обеззаразен от медиците още при пристигането му тук, но не искам да поемам никакви рискове. Кристофър знае каква зараза може да е прихванал от мютите. Искам този кабинет и всички места, където е бил, да бъдат стерилизирани. Особено килията. Погрижи се подът, стените и таванът да бъдат почистени с пара и дезинфекцирани. Дюшекът, юрганът и всичко, което е използвал, да се изгори. — Тя погледна ръцете си и се намръщи. — Ако знаех къде е бил, никога не бих се докосвала до нещата му. През последните два дни взех поне шест душа. Изтрих си кожата почти до кръв. — Тя вдигна глава към Хилър. — Какви прибори използваше за хранене?

— Не се безпокойте. Всичко беше за еднократна употреба. И въздухът в блока с килиите се вентилира отделно от главния кондиционер.

— Добре. Заеми се с това… включително всичко, което може да съм забравила. — Андерсън млъкна и се замисли. — Всъщност след като си изми скапаните плитки, дългата му коса не изглежда толкова лошо.

— Да — съгласи се Хилър. — На мен доста ми хареса.

Андерсън се пресегна и прекара пръсти по косата над дясното ухо на Хилър.

— Може би трябва да я оставиш малко по-дълга.

— Да — каза Хилър и приглади косата си. — Ще помисля по това.

След като излезе от кабинета на Андерсън, Стив загуби ориентация, но когато почувства земя под краката си и миризмата на трева, разбра, че е извън бункера.

— Стой — каза един глас. — Прибери краката си един до друг и се наведи. Ще те качим на самолет. — Три чифта ръце го сграбчиха и го вдигнаха във въздуха. Други ръце насочиха краката му надолу под нещо, което приличаше на арматурно табло. — Седни.

Стив седна. Ръцете сложиха обезопасителни колани на раменете му, стегнаха ги и ги закопчаха с катарами за бързо освобождаване.

— Сега си дай ръцете — каза гласът.

Стив вдигна окованите си с белезници китки. Около китките прекараха друга верига и издърпаха ръцете му назад от дясната страна на кабината. Той чу щракане на заключващ се катинар. — Добре, Дон, наместен е добре и е заключен.

Дон?

— Какво ще стане, ако трябва бързо да излезем? — попита Стив.

Една ръка го потупа по главата и един нов глас каза:

— Е, ти няма да можеш, приятелче.

Страхотно…

— Да тръгваме — каза първият глас. — Знаеш курса. Ще летим в строй свободен ромб на три хиляди фута. Седемдесет процента мощност след изкачване. Ти водиш, Дон. Аз съм номер две от дясната страна, Джо — номер три от лявата, Тони, ти си на опашката.

Стив чу одобрително мърморене.

— Какъв е каналът на Санта Фе? — попита трети глас и дъхът на Стив секна, когато го позна. Не… не може да бъде…

— Кулата е на десети канал. Ще превключа, когато напуснем Пуебло.

Стив почувства как някой сяда на лявата седалка и попита в обгръщащата го тъмнина.

— Ти ли си, Дон? Дон Лундквист?