Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 23

— Да, аз съм — отговори гласът изненадано. — Ти кой си?

Стив се засмя.

— Стив! Стив Брикман.

— Кристофър Кълъмбъс! — възкликна Лундквист. — Мислех, че си мъртъв! Слушай, задръж… ще говорим по-късно. — Тя натисна бутона на таблото и електрическият мотор забръмча. След няколко минути бяха във въздуха.

„Колко изумително!“ — помисли Стив. От всички хора негов ескорт през първата част на пътуването му да е Дон Монро Лундквист. За последен път се бяха видели в стаята му във Въздушната академия в деня на дипломирането. Лежаха голи един до друг. А настойникът му спеше до тях в инвалидната си количка.

След четвърт час стигнаха определената височина, Лундквист махна качулката от главата на Стив и той с изненада видя, че седят под лъскав плексигласов капак. Всички „Скайхок“, които беше виждал, бяха с открита кабина. Той се огледа. Времето беше хубаво, небето — синьо, с разпръснати виолетови кълбести облаци; човек можеше да го гледа вечно. В обикновен „Скайхок“ Стив може би щеше да се вкочани, но със затворен капак и с включен вентилатор бяха приятно изолирани от студения ноемврийски въздух.

— Как се нарича това нещо? — попита той.

— „Скайрайдър“¹ — отговори Лундквист. Носеше бял шлем с релефни червени фигури от двете страни и тъмен визьор. Раменете й бяха по-широки, лицето по-слабо и по-сурово от последния път, когато я беше видял. Тя се усмихна. — Може и да не повярваш, но помислих, че под качулката има нещо познато. Бях сигурна, че познавам ръцете…

— Имаш добра памет.

— За някои неща, да… — Лундквист го погледна косо, после заразглежда небето напред.

Стив погледна значката със сребърни нишки — „Минитмен“, — пришита на куртката й — най-високото отличие, давано на най-изтъкнатите старши кадети. Това му напомни, че беше станал жертва на заговор. Стив Брикман си беше поставил за цел да е първенец в курса във Военната академия и цели три години с неуморна решителност се беше посветил изцяло на преследването на тази цел. Знаеше, че е най-добрият, но вместо да бъде награден, най-високата награда и най-високите оценки от последните изпити бяха присъдени на Лундквист. Нямаше значение. Вече беше преживял разочарованието. Но не беше забравил унижението. Сега имаше нова цел, която щеше да е също толкова ценна. Планираше да унищожи Лундквист — и всички други, които бяха заговорничили дай се даде наградата, която по право беше негова. Рано или късно, един по един, щяха да си го получат.

Но тя щеше да е първа.

Той й се усмихна.

— Радвам се да те видя.

— Аз също. Във форт Уърт съобщиха, че те свалили миналия юни.

— Това просто значи, че не трябва да вярваш на всичко, което чуеш. — Стив кимна към черната качулка, която лежеше в скута му. — Сигурна ли си, че имаш право да свалиш това нещо? Ако другите ме видят… няма ли да имаш неприятности?

Лундквист се усмихна.

— Не се тревожи. Уиман няма нищо против. Всъщност той го предложи. Всички сме от „Биг-Блу“, нали?

— Не бях мислил за това по този начин. Благодаря. — „Биг-Блу“ беше прякор за Въздушната академия в Линдберг, заровена под пясъците на Ню Мексико.