Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 25

— Зависи от разстоянието. Стрела, попаднала директно, примерно под осемдесет или деветдесет градуса, не може да спре, но под ъгъл седемдесет градуса или по-малък я отплесва. Но това не е всичко: под пода, около страните и под седалката са монтирани армирани панели от някакъв нов композитен материал.

Стив огледа кабината и поклати глава.

— Бронирана пилотска кабина, шестцевни пушки, защитен капак… — той погледна гофрираното дясно крило, — напълно нова конструкция. Твърде много за възприемане.

— Забравяш, че си отсъствал пет месеца.

— Е, и какво? Хайде, Дон, знаеш не по-зле от мен, че през последните години не са сменени дори размерите на болтовете в „Скайхок“. И сега изведнъж всичко това… — Стив огледа кабината. — Не ти ли се струва поразително?

— Направо фантастично — отговори Лундквист. — Но не разбирам какво искаш да кажеш. Знаеш, че политиката на Федерацията е: „Ако нещо върши работа, да не се променя“. Използването им срещу мютите от Плейнфолк показа, че старите „Скайхок“ са твърде уязвими. Вие от „Дамата“ го установихте от собствен опит.

— Да… — Стив си спомни кръвопролитната битка в пълното с вода речно корито.

— През лятото ние също изгубихме няколко момчета. Точно това е толкова чудесно в Първото семейство. Още от самото начало те винаги са ни осигурявали необходимите инструменти, необходимата апаратура и технология, за да ни помогнат да вършим успешно исканата от нас работа.

— Сигурно са били много заети — призна Стив. — Колко от ешелоните получиха новите модели, на които летят твоите приятели?

— Още никой, освен нас. Все още настройват новата производствена линия в Рийган/Лабок.

Стив я погледна с негодувание.

— Значи междувременно останалите летят с боклуци…

Лундквист се усмихна.

— Знаеш как е на „Биг Ред Уан“. Това е командата, която получава най-доброто от всичко.

— Не ми напомняй.

Лундквист огледа небето, след това погледна Стив.

— Как се забърка в тази каша?

— Добър въпрос. Мютите ме свалиха над Уайоминг и ме плениха. Дълга история. Но накрая, след пет месеца, успях да избягам.

Лундквист се намръщи.

— Но…

— Да, знам какво ще кажеш. „Мютите не вземат пленници.“ Всички ми казват това.

— И ти искаш да кажеш, че си бил там с тях цели пет месеца? Как така все още си цял?

— Това е друг въпрос. Ти ми кажи. Проблемът е, че ако ти кажа истината, можеш да се намериш начело в списъка на най-издирваните.

Лундквист го погледна.

— Не съм сигурна какво искаш да кажеш.

— Аз също.

— И все пак как се случи?

— С Гас Уайт хвърляхме запалителни бомби над някакви мютски ниви северно от Шайен. Удари ме стрела от арбалет, изгубих контрол… завъртях се и паднах от около триста фута.

— Как оцеля, след като те, хм… са те докосвали?

— Какво искаш да кажеш?

— Е, знаеш как е с тези полуидиоти. Те са със заразена кожа. Бил си ударен от стрела от арбалет и си паднал от небето. Тогава ли те хванаха?

— Да. Потроших си някои части и не можех да се движа. Неколцина от тях ме измъкнаха от отломките и ме заведоха при един старец, полуидиот, някакъв лечител. Той ме закърпи.