Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 26

— Ужас… — Лундквист сбърчи лице от отвращение при тази мисъл. Трекерите бяха възпитавани още от люлката да вярват, че от допира с мютите плътта им ще загние. Отворени гангренни рани; подути прокажени крайници. На телевизионния канал за обществен достъп имаше видеокартини. Някои ренегати, болни от лъчева болест, чиито екзекуции беше гледала по телевизията, бяха заразени точно по този начин.

Стив се беше чувствал по същия начин, когато Мистър Сноу и Кадилак се бяха грижили за раните му. Сега обаче в ума му изплува образът на Клиъруотър на лунната светлина; нейното съвършено лице; нейното здраво безупречно тяло, притиснато до неговото върху животинските кожи.

— Знам как се чувстваш — каза той. — Старая се да не мисля много за това.

Лундквист поклати глава.

— Пет месеца на открито! Да дишаш мръсен въздух, да те докосват мютски ръце. Как си оцелял? Какво си ял?

Стив вдигна рамене.

— Ядох каквото ми даваха. Нямах избор.

Лундквист го погледна възмутено.

— Повдига ми се само като си помисля.

— На мен също. Първата седмица не можех да задържа нищо в стомаха си. Накрая трябваше да се насиля. Това беше единственият начин да остана жив.

— Но… всичко там… е отровно. Не само мръсният въздух може да те убие. Отровна е водата, тревата… всичко!

— Ти какво би направила?

Лундквист помисли.

— Не знам. Това, което си направил ти, предполагам. Но трябва да е ужасно да ядеш нещо, като знаеш, че всяка хапка те убива. Сигурен ли си, че се чувстваш добре?

Стив вдигна рамене.

— Както виждаш, сега съм тук и разговарям с теб. Чувствам мозъка си цял. Какво друго мога да ти кажа?

— Наистина не разбирам. Това просто… няма смисъл.

— Открих, че има много неща, които нямат смисъл — отвърна Стив. — Не позволявай това да те тревожи.

— Сигурно, но… — Лундквист изглеждаше загрижена. — Макар да виждам, че си все още същият упорит кучи син, ми се ще да се надявам, че ще се оправиш.

Стив отново вдигна рамене.

— Досега се оправих. Какво ще ми се случи отсега нататък зависи от това какво са намислили в Гранд Сентрал.

— Какво ти е толкова смешно?

— Просто си спомних, когато те видях последния път, колко разтревожена беше, че няма да доживееш до седемнадесетия си рожден ден.

— Да. — В усмивката на Лундквист се прокрадна тъга. — Искаш ли да ти кажа нещо? Започвам да мисля като теб. Не е добре да ставаш много близък с хората. Много наранява.

— Не само по-възрастна, но и по-умна — отбеляза Стив. — Честит рожден ден, когато и да е.

— Четвърти юли.

Стив кимна.

— Трябва да го запомня…

В кабинета на Андерсън Дийк пусна видеолентата, която беше направил при пристигането на Стив в Пуебло, плюс общ репортаж и картини в едър план от неговата летяща машина и стандартна снимка, направена малко след като беше вкаран вътре, но преди да си беше разплел украсените с панделки плитки; последната част показваше Брикман, сниман от скрита камера в килията.

Седнала зад бюрото си, Андерсън гледаше мълчаливо. Когато филмът свърши, погледна Дийк.

— Смяташ ли, че трябва да махнем онази част, в която Хармър го малтретира? — После отхвърли въпроса с махане на ръка. — О, по дяволите! Просто се погрижи до един час това да пристигне в Гранд Сентрал.